Теоретични концепции за държавния дълг


Категория на документа: Икономика


Теоретични концепции за държавния дълг и държавното дългово финансиране

Държавния дълг е метод за набиране на пари от страна на държавата като основната насока на използването му е при покриването на държавните разходи . Държавния заем на свой ред представлява възвратно движение на капитала между два икономически субекта -кредитор,който може да бъде произволен икономически субект, а кредитополучател-държавата.
Основните предимства на дълговото финансиране на държавта се коренят във възможността за бързото набиране на финансовите ресурси , избягване на ограниченията на традиционния начин за финансиране като данъците и възможността то да бъде използвано като средство за регулиране на икономиката и икономическите структури.
Теориите за управление на държавния дълг са част от хипотезите за управление на държавните финансови дейности и включването им в традиционните им модели за развитието на икономиката. Тяхното представяне обаче трудно може да се осъществи без очертаване на връзката им с аналитичните модели за равновесието и растежа.Тази връзка показва, че като цяло повечето от технологиите за управление на държавните финансови дейности разчитат на управлението на дълга.Те дават възможност да се изгради една по-реална представа за ролята на държавните финансови активи в осигуряването на равновесието на икономическкия растеж . Във връзка с това може да се каже , че аналитичните модели за държавната финансова дейност са съвкупност от теории и хипотези,даващи възможност да се формира определено теоретическо вождане за системата на държавното финансиране.В тази съвкупност важно значение имат теориите за държавния дълг и държавната задлъжнялост,които дават визможност да се обособи ролята на държавните ценни книжа в осигуряването на равновесието и растежа. Финансирането на бюджетния дефицит и държавния дълг става за сметка на вътрешни и външни източници, но независимо от това какви източници се използват, финансирането става за сметка на бъдещите доходи на държавата, т.е. за сметка на бъдещите поколения.
При използването на вътрешни източници на финансиранене се получава реално дългово бреме. Стопанството дължи само на себе си, тъй като се получава едно преразпределение на ресурси в полза на държавата. Като вътрешни източници могат да се разглеждат:
централната банка (в условията на валутен борд не е източник);
търговските банки; автономни физически и юридически лица, които могат да кредитират държавата чрез покупка на ДЦК.
Финансирането на бюджетния дефицит и дъргавния дълг за сметка на вънщни източници представлява едно допълнително финансово бреме, което подлежи на връщане от държавата. Ползването на външни източници става чрез заеми (междудържавни заеми) и помощи.
Сключването на междудържавни заеми се осъществява по един от следните начини.
Чрез посредничество на една банка или банкова група. Между държавата и банката-посредник става договаряне на условията по заема (сума на дълга, продължителност на заема, лихвен процент и пр.). След постигане на съглашение по условията на дълга, се сключва договор по заеми, при което банката-посредник изкупува всички облигации или ценни книжа. Тези ценни книжа могат да останат в портфейла на банката или тя може да ги пласира сред други инвеститори, включително и населението. Банките изкупуват ценните книжа по емисионен курс, а номинал. Разликата формира печалбата на банката. Често държавата обявява търг между банки за емитиране на даден държавен заем.
Чрез публична подписка. Организира се от държавата чрез държавни служители. Заемите предварително се обявяват на населението и то се приканва в определен срок да запише съответните дялове, след което се внасят сумите по заема. Срещу внесените суми се получават ценни книжа, с което се счита, че заемът е окончателно сключен. Този начин е изгоден за държавата, защото е свързан с по-малко разходи, но получаването на сумата не става така бързо, както при посредничеството на търговските банки.
Чрез постоянно емитиране на облигации и продажба на гише.Откриват се специални гишета, в които всеки може да внесе желаната сума и да получи съответното количество облигации. Този начин е особено изгоден за кредиторите, тъй като те според своите възможности и интереси могат да закупят ДЦК, което е форма на вложение на наличните им свободни парични средства. Но за държавата получаването на сумите става много бавно, несигурно, особено когато тя има големи нужди.
Чрез емитиране на фондовата борса (вторичния пазар). Този начин се прилага рядко, тъй като обикновено на борсата облигациите са обект на покупко-продажба след емитирането им. Наличието на вторичен пазар повишава ликвидността на ДЦК за техните притежатели. Емитирането обикновено не е присъщо на вторичния пазар.
Емитирането на ценни книжа става по определена стойност:
номинална стойност - която е обявена;
емисионна стойност - по която държавата предоставя ценни книжа на банката-посредник;
пазарна стойност - правопропорционална на лихвения процент по заема, т.е. доходността, и обратнопропорционална на банковия лихвен процент.
Лихвените проценти по заемите и по влоговете обикновено са главните, но не и единствени фактори, които определят пазарната стойност. Другите фактори, от които зависи пазарната стойност, са търсенето и предлагането на ДЦК и данъчното третиране на лихвите по тях.
Класическата концепция за държавните финанси предлага методология , която поставя проблема за структурното равновесие на държавната задлъжнялост и по принцип има две основи- амортизирането и консолидацията.Във връзка с това е характерно , че :Класическата теория за амортизирането на дълга насочва вниманието към два принципа на управлението.Според първия принцип не е възможно да се осъществи истинско амортизиране на дълга без прибягване до бюджетните излишъци.Тук замяната на един краткосрочен дълг с дългосрочен е консолидация.Замяната на един лош дълг с друг с по-изгодна лихва е конверсия, а издължаването на дълга чрез данъци в дефицитен бюджет е само псевдоамортизация.
Вторият принцип твърди, че всяко действително амортизиране трчбва да бъде рализирано през един"логичен период" ,по времето на който финансираните държавни разходи предизвикват полезни ефекти.Тук преди всичко се разчита на необходимите връзки между бюджетните ресурси и промените в населението и производството.Най-често цитиран през 1920 г. е критерият за ограничения капацитет на захранването на амортизационните фондове с фискални ресурси и разчитащ на частното спестяване.В това отношение У.Уйтър предлага разработването на един индекс на обема на националното спестчване , от развитието на който ще зависи амортизирането.
Теорията за консолидацияна държавния дълг се пяозовава на точно определена норма на управление .Съкращаването на краткосрочния дълг намалява огранишенията, тежащи върху ликвидността на държавната хазна , както и риска от използването дефицитното финансиране .Всъщност основните параметри на консолидационната политика, която се следва между двете войни , се предопределят от постулатите на тази класическа методология на консолидиране на дълговете . Ако за пример се вземе практиката на западноевропейските страни може да се каже,че:
През на 1925 г.летящите дългове на държавата заемат една пета от общия дълг, като половината от тези дългове имат срок по-малък от година.В действителност цяла серия дългосрочни заеми се емитират с цел консолидиране.Неуспехът на "4% Кело "доведе до незавсимата амортизационна каса , която имаше за цел да консолидира повече от половината на плаващите дългове. Съвременни модели за управлението структурата на държавния дълг .
В основата на съвременните модели за анализ на въздействията на структурата на дълга стои желанието за минимализиране на лихвените разходите при различни смущения на икономическата стабилизация.При положение , че крайните цели на политиката на управлението на дълга винаги са големи теми на икономическата стабилизация .
Монетаристки и кейнсиански хипотези за дълговата политика
Определено развитие на идеите за управление на структурата на дълга се срещат в по-новите разработки на монетаристите и кейнсианците.В това отношение Б.Нотен синтезира най-добре позицията на съвременните монетаристи по тази тема.За монетаристите , зависимо от факта , че броят на емпиристичните изследвания,описващи бенефисните ефекти на политиката на дълговото управление дават несигурни резултати, е очевидно ,че тази политика крие в себе си два аналитични недостатъка.Те преценяват всъщност,че ролята на лихвения процент в качеството на вектор на предназначението на ресурсите малко се изследва.Подчертават , че информацията за пазара на капиталите може да направи недействена политика на дълга тогава , когато се защитава хипотезата за несъвършената заменяемост между различните активи ."Управлението на дълга като цяло изглежда е деликатна сфера на мениджмънта " .
Разбира се , тук не става дума за значението и границите на монетаристкия анализ на управлението на дълга.Може да се отбележат само две основни направления на дискусията . За монетаристите адекватната информация в едната вселена на рационални очакваня не води до съвършена заменяемост между активите на богатството.Кейнсианската интерпретация на държавния дълг намира изражение в изследванията на Б.Шмит. Всъщност той представя модел, който ревизира макроикономическия анализ на държавния дълг, позовавайки се на стриктно разграничение мевду парите и спестяването, тъй като монетизацията му се основава на една неяснота.
Когато обемът на заема е фиксиран на базата на бюджетни решения и е съобразен със състоянието на националното спестяване , за максимализиране на шансовете на кредиторите е необходимо да не се променя непрекъснато селекция на сроковете на ценните книжа.Обстоятелството, че заемът има за основа спестяването ,изисква величината на дълга , който се създава , да бъде свързана с националния доход и националното спестяване за съответните периоди.Държавното съкровище или службата по управление на дълга не трябва да диференцира за себе си сроковете на емитираните ценни книжа,тъй като се намира при условия ,идентични на тези за другите заематели.Цената на заема и обслужване на дълга също са автоматични граници за растежа на обема на потенциалната държавната задлъжнялост , чиято тежест трябва при всяка хипотеза да бъде прехвърлена в общия анализ на бюджетните решения и тяхното финансиране.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теоретични концепции за държавния дълг 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.