Лекции по УРФ


Категория на документа: Икономика


A/Социална справедливост:
1. Процент от населението живеещо в бедност.
2. Gini индекс.
3. Процент на безработица.
4. Съотношение на средни заплати м/у мъже и жени;
Б/Здраве:
1. Обезпечение с храна на децата.
2. Смъртност на деца под 5 г.
3. Средна продължителност на живот.
4. Степен на канализация в селищата.
5. Достъп до чиста вода за пиене.
6. Достъп до здравеопазване в % от населението.
7. Детска имунизация.

8. Използване на контрацептиви,
В/Education:
1. Процент и среден успех на децата завършващи начално и основно образование.
2. Процент на грамотност на населението.
Г/Жилища:
1. Жилищна площ на човек.
Д/Сигурност:
1. Брой престъпления на 100 000 души;
Е/Население:
1. Прираст, живеещи в градски и селски райони.

A/Институционална рамка:
1. Наличие на национална стратегия за устойчиво развитие.
2. Прилагане на ратифицирани международни споразумения.
Б/Институционален потенциал:
1. Брой потребители на Интернет на 1000 души.
2. Телефонни линии на 1000 души.
3. Разходи за научни изследвания и развитие като % от БВП.
4. Загинали при природни бедствия;

Източник: UNCSD ( 2004), от http://www.un.org/esa/sustdev/
Системата от показатели, приети от комисията по устойчиво развитие към ООН, има достатъчно широк обхват и покрива основните измерения на устойчивото развитие. Включени са показатели с различна степен на агрегация, които подлежат на точно количествено и (или) качествено измерване. Редица показатели като енергиен интензитет, БВП на човек, пътувания на човек в км, брой престъпления на 10,000 души и др. имат относителен характер и отразяват по-комплексни процеси. Тази система от показатели дава добри възможности за оценка в развитието на отделните страни, съобразно възприетите критерии. Тя е достатъчно гъвкава, в смисъл че дава възможност отделните страни да включват в анализите едни или други показатели, в зависимост от специфичните особености и от приоритетите на всяка страна. Гъвкавостта в оценяването позволява моделиране на системата от показатели, в зависимост примерно на природо-климатичните, географските или социално-икономическите условия на отделните страни. В този смисъл, може да се приветства подхода за съчетаване на общите принципи и критерии за устойчиво развитие с конкретните подходи при формулирането и оценката на показателите.
Но този подход има своите недостатъци. Някои от тях са свързани със самото дефиниране на показателите, други произтичат от недостатъчната обвързаност на показателите от отделните групи или поради комбинация от двата група проблеми. Ето някои примери: “демографският прираст” не е показател, който дава някаква качествена представа за жизнен стандарт или за състоянието на околната среда. За едни страни повишаването на населението с по-висок процент е желателно (примерно Източна Евопа, която има сега отрицателен прираст) или, обратното, би създало допълнителни в Китай и Индия; „емисии на парникови газове” – дава се в абсолютна величина, което не е обвързано с обема или типа на производството. Естествено е, че страни с по-голям обем на производството, които изнасят този продукт на международния пазар и задоволяват определено търсене, ще имат и по-големи емисии от парникови газове. В първите години на прехода към пазарна икономика, източноевропейските страни, в т.ч. Русия, отбелязаха значим спад в БВП и най-вече в производството на индустриална продукция. Това рефлектира „положително” върху околната среда, тъй като затворените фабрики не я замърсяваха. Но дали отчетените по-добри показатели за намалено замърсяване са белег за устойчиво развитие? Показателите “дял на дълга в БВП” и “търговски баланс” сами по себе си също не дават надеждна информация за устойчивост или неустойчивост. Страни с един същ процент на дълга спрямо БВП се намират в различно положение, в зависимост от капацитета и жизнеспособността на тяхната икономика. 35 % -ен дълг спрямо БВП, може да е напълно поносим за американската или японската икономики, докато за някоя от слабо развитите страни е непосилно бреме. Всъщност, именно големите външни дългове са един от основните проблеми през слабо развитите страни. Вместо за подобряване на жизнения стандарт, опазване и възстановяване на природната среда, техните ограничени финансови ресурси се използват почти изцяло за обслужване на натрупаните дългове. САЩ имат хроничен търговски дефицит още от времето на Виетнамската война, докато Япония от десетилетия поддържа положителен търговски баланс. Но Япония има друг модел на икономическа и в частност външнотърговска политика. Така че разликата в показателите не се дължи на някакви качествено различни икономически или социално-политически фактори, а по-скоро на различен тип политика и на различни механизми на взаимодействие със световното стопанство. Много от развитите страни, да не говорим за развиващите се държави, не биха могли да поддържат такъв висок икономически стандарт, ако търговските баланси са в хроничен дефицит. И понеже за много от слабо развитите страни търговските баланси са в дефицит, това е една от причините за проблемите в социално-икономическото им развитие. Твърде общ е и показателят „енергийно потребление”, респективно потребление на възстановима и невъзстановима енергия. Този показател по същество изразява абсолютна величина, която не е в релация с ефективността на икономиката или на потреблението. По принцип е възможен модел, при който намалението на потреблението на енергия на човек от населението да е по-скоро белег за неустойчивост и спад в жизнения стандарт. Причина за такова развитие на енергопотреблението може да е спад в покупателната способност, а не повишена енергийна ефективност и обратно.
Следователно, бъдещето развитие на системата от показатели, би следвало да има по-добре очертан релативен характер, да обвързва социално-икономическите и екологичните фактори по начин, който да позволява сравнителен оценъчен анализ. Най-трудно решим е проблема за относителното тегло на отделните показатели при сравнителния анализ на страните или дори за развитието на отделно взета страна. Въпросът е не само в точната квантификация на отделните показатели, като съставна част на някакъв общ индекс, но най-вече в това, че тежестта на тези показатели за отделните страни е различна в зависимост от географското им положение, специфика на природо-климатичните условия, културните и религиозни различия, особеностите в политическите системи, различните по степен на развитие и по структура национални стопанства и т. н.
Soubbotina, T. (2004) приема за измерване на устойчивото развитие “диамантения индекс”, включващ четири показателя: продължителност на живота, процент приети в начално училище, достъп до чиста вода и БНП на човек от населението. Въпреки, че носи значителна информация за степента на развитие, този индекс не е особено надежден. Основанията за неговата недостатъчна надеждност, са същите, като при индекса за човешкото развитие, който на този етап има далеч по-широко приложение.

3.2. Индексът на човешкото развитие като един от показателите за анализ и оценка на устойчиво развитие
Широко използван индекс за анализ и оценка на устойчиво развитие е Индексът на човешкото развитие (ИЧР) или на английски език Human Development Index (HDI) използван от ПРООН (Програмата за развитие при ООН, UNDP) от началото на 90-те години. Този индекс е изграден върху три, относително самостоятелни компонента:
а) равнище на образованост;
б) БВП на човек от населението;
в) продължителност на живота.
Всеки от тези компоненти има съответен субиндекс. Субиндексите участват с равно тегло в общия индекс. Субиндексите се формират в рамките на минимални и максимални величини, съответно от 0 до 100 за образоваността и жизнения стандарт и от 25 до 85 г. за продължителността на живота. На тази основа UNDP ежегодно прави класация на страните –членки, която в определена степен и при определени уговорки дава представа за степента на устойчивост в тяхното развитие. Даването на еднакво тегло на трите субиндекса има компромисен характер. Наистина е трудно да се защитят модели на квантифициране, където тези тегла биха били различни. Аналогичен методологически проблем съществува при всеки опит да се агрегират два и повече показателя, особено когато са от различен порядък, т.е. когато трябва да се съизмерват величини от различни подсистеми (икономическа, социална, институционална, екологична и т.н.). И в количествен и в качествен аспект, БВП на човек пряко или косвено е свързан и отразява другите два индекса. При други равни условия, увеличаването на продължителността на живота влияе чисто статистически , тъй като броят на населението расте. От друга страна, увеличаването на БВП създава предпоставки за удължаване продължителността на живота. По-големият БВП на човек позволява инвестирането на повече частни и обществени средства за разширяване на образователните и здравните услуги, както и за подобряване на тяхното качество. За преобладаващия брой страни, статистическите данни категорично доказват тясната зависимост между БВП на човек и продължителността на живота. В този смисъл, въвеждането на два индекса, които на практика илюстрират едни и същи зависимости само усложнява анализа, без да увеличава неговата точност и надеждност.
Все пак, кои са положителните страни на този начин на индексиране и кои са рисковете за точността и надеждността на прилагането му за целите на нашия анализ? По принцип, измерването на степента на човешкото развитие играе определяща роля в контекста на устойчивостта, макар че далеч не изчерпва многообразните и аспекти. Индексът не включва начина на взаимодействие и резултата от вазимодействието между обществото и природата в процеса на производството и потреблението, нито пък дава представа за съизмеримостта на индексите с някакви общоприети критерии или цели на социално-икономическата политика.. Но във всеки случай, този индекс съдържа информация, която може да се използва, ако бъде дезагрегирана и структурирана по подходящ начин.
Грамотността едва ли може да бъде достатъчно надежден критерии за извеждане на качествени различия в рамките на отделните групи страни – високо развити, средно развити и слабо развити. Както се вижда от класацията по-горе между първите 20 страни няма разлика, този субиндекс е 99. Всъщност, такава величина са достигнали и доста от средно развитите страни. Да, между равнището на грамотност, жизнения стандарт и съответно продължителността на живота има положителна зависимост, но не може да не се отчете, че така измерено, знанието не дава представа какъв е точно неговият принос за формирането на другите два субиндекси и съответно за формирането на крайния индекс. Процентът на грамотността и съответно процента на завършилите различните равнища на образование би следвало да се обвържат с конкретни резултати, като например производителността на труда на един зает или с равнището на конкурентоспособност, което в голяма степен зависи от квалификацията на работната сила и на фирменото управление. Страни като Западна Самоа, Гвиана, Таджикистан, Киргизстан и Виетнам отбелязват грамотност в границите на 94-98 %, но това съвсем не е убедителен аргумент за висока степен на развитие или за висока устойчивост на това развитие. Така измерван, този субиндекс не дава отговор на съществени въпроси като: какво е качеството на образование, каква е неговата цена и съответно неговата достъпност, какви са условията за реализация на завършващите и т.н. Германия и САЩ имат еднакъв индекс на грамотност (0.99), но достъпността до трите степени на висше образование е различна и се осъществява при различни условия. Едногодишната такса за година образование в среден американски университет е около 10-12 хил. долара, докато в Германия обучението в държавните университети е на практика безплатно или има символична цена. Само учебната такса би струвала на американско семейство 40-50 хиляди долара за пълен курс на обучение в бакалавърска степен, а ако се включи и магистърската степен тази сума ще надхвърли 70-80 хиляди долара за обучението на едно дете от семейството. Разбира се, учебната такса е само част от общите разходи за издръжка на учащите. Въпреки различните форми на преференциално кредитиране на студентите, високата цена на обучение е съществен фактор и той пряко обвързва възможностите за образование с покупателната способност за образователни услуги. В този смисъл, висшето образование е достъпно най-вече за семейства с достатъчно високи доходи. Освен това, ако има известна разлика в качеството на обучение между Германия и САЩ, то тя не е толкова съществена, ако се съизмери с монетарната цена на тази образователна услуга. За съжаление, ИЧР не включва тези изключително съществени социално-икономически аспекти.
Определено не е достатъчно диференцирана и информацията, която дава субиндекса за продължителност на живота в групата от първите 35-40 страни. В някои случаи причинно-следствените връзки между продължителността на живота и степента на развитие са подвеждащи. Например, Шри Ланка и Армения имат същата продължителност на живота както и средния показател за развитите страни – средно 73 г. Проблемът е че този субиндекс не дава инфорция за условията и качествата на живота. Продължителността на живота в Куба и Дания са еднакви, но това не е достатъчно условие да считаме, че те имат и еднаква степен на развитие. Картината е достатъчно релефна само при сравнението между високо развити и слабо развити страни. Във всеки случай, продължителността на живота не е еднозначен показател за равнището на устойчивост на развитието, въпреки че при подходяща интерпретация и раширяване на анализа неговата адекватност може да се повиши.
Най-дискусионен сред експертите е субиндексът БВП на човек от населението. Преди всичко, трябва да се подчертае, че той се разглежда главно като показател за равнище на доходите и съответно на покупателната способност. Този контекст за съжаление не включва по никакъв начин релацията БВП-природна среда, която релация всъщност представлява най-голям интерес за устойчивото развитие. Но даже и при тези ограничения, във формирането на този показател има методологически и фактически проблеми. Те се отнасят към съпоставимостта на този показател за различните групи страни или отделни страни-членки. Проблемът не е толкова в разликата между фактическата покупателна способност на дохода в отделните страни, където ценовите равнища и валутните курсове са различни, нито пък в мащаба на сивата икономика (измерен като процент от БВП). Преизчисляването на паритетната способност на единица БВП, съответно доход на семейство или на човек от населението, е рутинна и абсолютно надежден метод за точно дефиниране на реалната покупателна способност в различни страни. Сивата икономика и нейното изключване от измерването на дохода не води до съществени изкривяване на реалната картина с БВП. Проблемът на слабо развитите страни не е в това, че някакъв процент реално създаден продукт не е включен в статически отчетен брутен продукт, а в това че този брутен продукт (отчетен плюс неотчетен) е твърде нисък и по величина, и по качествени показатели. За най-слабо развитите страни тази разлика е десетки и дори стотици пъти спрямо най-развитите страни. В условията на монетарна икономика, връзката между размера на БВП на човек от населението и неговия жизнен старнадрт е определено положителна и това не се нуждае от допълнителни доказателства. Друг е въпросът, че тази положителна връзка не е пропорционална и че тя е опосредствана от редица други фактори и механизми. Разбираемо е, че при близки равнища на БВП на човек в дадена група страни (силно развити, развиващи се, слабо развити), съществена роля за определяне на жизнения стандард имат условията за достъп до образование, до здравеопазване, за закупуване на жилище, пенсионно осигуряване, заетост и условия на труд, продължителност на отпуските, размер и механизъм на обезщетение при временна безработица или временна нетрудоспособност, равнище на криминогенната активност, възможностите за пътуване и др. Твърде съществено е и какво може да се купи с дохода в съответната страна – какво е качеството и какъв е избора на потребителски стоки и услуги. Все повече икономисти обръщат внимание на съчетаването на качествените с монетарни показатели за доходите и стандарта на живот. А. Недялкова (2003) разглежда качеството на живот, като задължително условие за постигането на “хармония в обществото”. През 2001 г. Беларус отчита 7620 щ.д. БВП на човек от населението, докато в България и Румъния този показател е съответно 6 890 щ.д. и 5 830 щ.д.. Но Беларус има квази пазарна икономика, с преобладаваща държавна собственост и сериозни митнически и чисто административни ограничения на вноса на потребителски и капиталови стоки, като най-сериозни са ограниченията за внос на потребителски стоки. С други думи, най-малкото е спорно дали според този показател жизненият стандарт в Беларус е по-висок спрямо България и Румъния. Освен това, България и Румъния „загубиха” от своя БВП, в т.ч. поради това, че са в процес на престуктуриране на икономиките си. Едно от ключовите направления на това преструктуриране е приватизацията на държавните предприятия, нещо което е табу в Беларус. В този смисъл, оринентацията към съвременно пазарно стопанство носи неизбежни икономически загуби в краткосрочен период, заради неизбежното преструктуране на икономиката съобразно новите пазарни реалности. Но това създава предпоставки за устойчиво развитие в дългосрочен период. Тогава, коя страна (и) всъщност би следвало да получи по-висок индекс на човешко развитие? България и Румъния са членове на ЕС. В същото време Беларус, поради ограниченията на политическите свободи, се намира в определена изолация от демократичния свят.
Човешкото развитие включва създаването развитието и достъпа до достиженията на културата: кино, театър, опера, книгоиздаване, художествено творчество, музейно дело и т.н. Като имаме предвид горните показатели, които не са включени в ИЧР, е неубедително класирането примерно на Сейшелите и Бахрейн преди Унгария и Словакия. Последните две страни вече са пълноправни членове на най-развитата интеграционна общност в света. Освен това, БВП на човек е представен по принцип като средна аритметична величина, т.е. той не отразява начина на разпределение на дохода между домакинствата. За съжаление, начинът на разпределение на доходите, измервано обикновено с коефициента Джини1, не е отразено в разглеждания показател, което прави ненадеждно използването му за страни със силна социална поляризация. А такива са мнозинството от развиващи се страни. Много от развиващите се страни имат икономики, които разчитат главно и дори единствено на добивната промишленост. За някои от тях, например петролодобиващите страни, националните икономики имат монокултурен характер. Това прави техните икономики, респективно БВП на човек, твърде зависими от цикличните промени в световните цени на тази група стоки. Така ИЧР може да се колебае в твърде големи граници не поради промени в жизнения стандарт, резултиращи от развитието на националните им икономики, а главно поради промените в тези цени. Драстичните промени в цената на петрола са досатъчно илюстративен показател – от под 10 долара за барел петрол през 1998 г., до границата на 70 долара за барел през 2005 г., почти 150 долара в средата на 2008 г. и около 40 долара понастоящем. Всъщност, това е част от обяснението защо в класацията Бахрейн е преди Унгария и Словакия. Според докладите на ПРООН за сътветните години, ИЧР за Саудитска Арабия през 1990 г. е 0,716 и само за три години (1993) се изкачва до 0,771, след което през 1995 г. спада на 0.746. Равнището от 1993 г. (0.771 ) не е достигнато и през 2001 г. (0.769). Очевидно тези нелогични движения на индекса се дължат по-скоро на колебанията в цените на петрола и съответно обема на добива и експорта, отколкото в някакво изменение в посоката или качеството на човешкото развитие.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по УРФ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.