Лекции по УРФ


Категория на документа: Икономика


Разработването на безотпадъчни и високо ефективни технологии, позволяващи рязко намаляване на енергоемкостта и материалоемкостта на единица физически продукт е дългосрочен процес, който протича с различна динамика в отделните сектори и видове производство. Същото се отнася и за темповете, с които става замяната на възпроизводими с невъзпроизводими ресурси. Тази замяна за определени видове производство е невъзможна в обозримо бъдеще. Напр. науката напредва в намирането на алтернативни източници на енергия (слънчева, геотермална, вятърна, биомаса и други възпроизводими източници), но въглищата, петролът и природният газ нямат заместители в химическата индустрия и дори лабораторните опити не дават надежда за такава заместимост дори в средносрочен период. Може да се приеме, че рязкото ограничение в производственото и личното потребление на невъпроизводим капитал би блокирало нормалното развитие на научно-приложните изследвания за намирането на подходящи, икономически изгодни заместители.
Следователно, потреблението на невъзпроизводими ресурси няма как да спре без това да предизвика дълбоки диспропорции и сривове в цялата система на обществено възпроизводство, респ. върху жизнения стандарт. Дори непълно, но рязко свиване на това потребление ще се отрази в значително по-голяма степен върху развиващите се страни. Тези страни не могат да си позволят да плащат по-високи цени за внос или за използване на собствените възпроизводими ресруси, нито да ограничат износа на невъзпроизводими ресурси. На този етап, за развиващите се страни, “революционното” преструктуриране на икономическата система би означавало икономическа катастрофа.
Съхраняването на природното богатство за бъдещите поколения има безграничен времеви хоризонт, докато задоволяването на потребностите на сегашната генерация има своите конкретни измерения. Едва ли днешното поколение би се съгласило на драстично свиване на потреблението, заради възможни положителни ефекти за техните наследници след 200, 500 или дори 100 г. Нито пък днешната политическа система, в най-демократичните й форми, позволява вземането на такива решения. Изборните мандати са в болшинството случай за период от четири години, а преизбирането зависи главно от икономически показатели, вътрешна и външна сигурност, социална защита и др. Опазването на околната среда, за съжаление, е спомагателен фактор, дори и страните, където движенията и партиите за опазване на околната среда имат традиционно силни позиции в обществото. Вероятно най-типичният пример са Скандинавските страни, Германия, Швейцария, Канада и други развити страни.
Пазарният механизъм няма органично присъщи стимули за опазване на околната среда. Обратното, в повечето случаи пазарните принципи се реализират в ущърб на природното равновесие. Там където е постигнат някакъв баланс или са забавени процесите на деградация, то се дължи най-вече на въвеждането на специфични стандарти и норми по отношение на производството и потреблението. Въпрос на отделен анализ е, какви инструменти се използват за реализацията на тази политика (юридически, икономически, социални). Но реалностите са такива, че по-тясното обвързване на принципите на икономическата политика с тези на екологията не би могло да стане по „революционен” път. Въпросното обвързване е задължителна алтернатива на сегашните неблагоприятни процеси, но то трябва да стане и при отчитането на други групи от социално-икономически и политически фактори.
Все пак, взаимодествието на човека с природата е с цел подобряване на неговите условия на живот. Качеството на природната среда винаги е било сред тези условия, но подобряването на едни параметри на жизнения стандарт, често е за сметка на други, т.е. „ефектът на замяната” е неизбежен. Този конфликт на целите съществува дори при възможно най-чистото производство на блага. Ако вземем един идеален случай на прилагане на свръхмодерни безотпадъчна технология, с която се произвежда екологично чист продукт, при всички случай ще е налице потребление на невъзпроизводими ресурси. Няма значение дали това са производствени суровини, компоненти за инфраструктурата или ресурси, с които са произведени самите технологии. Следователно, проблемът е не дали има ефект на замяната, а по-скоро какъв е характерът на този ефект и съответно, къде са границите на компромиса.
Тези реалности дават основание да приема, че развитието е устойчиво, когато има динамичен баланс между икономическите, социалните и екологичните принципи. Социалната страна на равенството включва повишаване на общественото богатство и усъвършенстване на механизмите на неговото разпределение. На тази основа се приема, че устойчиво е развитието, което е икономически ефективно, социално справедливо и екологосъобразно. Тази дефиниция интегрира в себе си двата критерия за устойчивост на развитието:
а) икономическа ефективност;
б) социална справедливост;
в) екологосъобразност.
Екологосъобразно е икономическото развитие, което се основава на следните принципи:
- предимствено използване на интензивни фактори на растежа;
- намаляваща енерго и материалоемкост на производството на единица физически продукт;
- изпреварващо увеличение на относителния дял на използваните възпроизводими природни ресурси, за сметка на невъзпрозводимите ресурси;
- постъпателно заместване на невъзпроизводимите с възпроизводими ресурси там, където това е технологически възможно;
- внедряване на нови, икономически целесъобразни технологии за добив на “вторични” невъзпроизводими природни ресурси.
- увеличаване делът на БВП, произведен с безотпадъчни технологии;
- увеличаване делът на рециклираните материали, използвани в производството;
- подобряване на качеството на стоките за дълготрайна употреба, което да позволи използването им в по-дълъг период от време (по-висока полезност от единица използван природен ресурс) и да намали енергоемкостта при ползването им;
- промени в сегашния модел на потребление и по-конкретно - ограничаване на потреблението на продукти, които нанасят вреди на околната среда или чието производство се базира на невъзпроизводими природни ресурси. Тези ограничения касаят особено онези прослойки на обществото, за които често някои форми на потребление са свързани с необоснована консумация (consumerism);
- нарастване делът на услугите, свързани с възстановяване и запазване на околната среда, особено където екологичното равновесие е най-силно нарушено;
- оптимизиране на географското разположение на производството с оглед на минимизиране на съпътстващите разходи на материали и енергия, както и с цел на по-равномерно натоварване на локалните екосистеми;
-прилагане на разнообразна и ефективна система от стимули за бизнеса и домакинствата, които прилагат и спомагат за реализацията на принципите за екосъобразно производство и потребление.
Тези характеристики обясняват до голяма степен защо сеприема за най-адекватна категорията “икономическо развитие”, вместо по-тясната категория “икономически растеж”. Растежът се определя единствено на база величината на БВП, без да се имат предвид качеството на използваните технологии и квалификацията на работната сила, нито начина на неговото разпределяне и ползване от обществото. Понятието развитие включва тези елементи, но също и такива съществени показатели като качество и достъп до здравеопазване и образование, състоянието на околната среда, условията за отдих, социална защита и др. С други думи, растежът не е априори развитие, защото растежът може да се гради на деструктивна основа – увеличението на БВП може да е за сметка на влошаване на околната среда и изчерпване на природните ресурси и/или може да задълбочава социалната поляризация. И, обратното, екологосъобразният и социално справедлив растеж е материалната основа на развитието.
Освен това, развитието е резултат от механизма на растежа, т.е. от начинът на взаимодействие между човека и природата, както и на типа отношения между хората в процесите на преработката и потребление. Поради тази причина, в съдържанието на учебната дисциплина се разглежда релацията между икономическия растеж и природната среда, а не между развитието и природната среда. Основание за такъв методологичен подход дава разбирането, че характерът и степента на развитие са резултат от това взаимодействие, а не негова страна.
За постигане на устойчивост на развитието не е достатъчно да отчитаме и да се съобразяваме единствено с качеството на живота и равнището на потребление. Еднакво важни са показателите за това, как е постигнат този резултат от гледна точка на използваните природни ресурси и емитираните замърсители на околната среда. Екосъобразно е развитието, при което взаимодействието с природата става по начин и мащаби, които не застрашават нейното равновесие. Постигането на икономическа, екологична и социална ефективност може да се постигне само при условие, че се институционализират съответните държавни и недържавни (неправителствени) субекти, които да инициират, провеждат и контролират изпълнението на прилаганите регулативни механизми. В този смисъл, институционалното измерение е интегрирано в останалите три измерения на устойчивото развитие.
Социално справедливо развитие включва в себе си: пълна заетост; ликвидиране на бедността и изграждане или съответно разширяване на средната класа, т.е. справедливо разпределение на националното богаство; защитна социална мрежа за домакинствата с най-ниски доходи; нарастваща покупателна способност; надеждно защитени права на купувачите; достъп до качествено здравеопазване; достъп до образователни услуги; достъп до информация; гарантирана национална сигурност; гарантирани човешки права; запазване на националното културно наследство; чиста околна среда. Социално справедливата страна на дефиницията фокусира върху социално-икономическите и институционалните аспекти на устойчивостта. Тя отразява също социалното измерение, доколкото регулативните механизми в икономическата и социалната сфера имат пряко отношение за постигането на социална справедливост. По принцип, взаимодействието с природата изразява система от икономически отношения по повод на производството, разпределението и потреблението на материални и духовни блага. Характеристиката на устойчивото развитие би била непълна и неточна, ако проблемите на разпределението и ползването на произведените блага не се вземат предвид. В този смисъл, В. Стоянов (2005), основателно подчертава водещата роля на “социалната устойчивост” при оценката на общественото развитие. Тази бележка е задължителна, защото в много от развиващите се страни и особено в страните в преход към пазарна икономика, реалният растеж на БВП се съпровожда със задълобачаваща се диспропорция в разпределението на доходите.
Много от интерпретациите на дефиницията за устойчивото развитие абсолютизират релацията производство - природа, без да отчитат всъщност най-важното - принципите и резултатите от разпределението на създаденото обществено богаство. Развитието на една екологично чиста страна с подчертана социална поляризация и мизерен стандарт на живот е точно толкова неустойчиво, колкото и развитието на страна с високо икономическо равнище, но за сметка на деградирала природа. Несъмнено, социално-икономическите и екологичните аспекти са взаимно предполагащи се за постигане на устойчиво развитие.
Развитието е устойчиво, ако то подобрява жизнения стандарт на всички граждани, води до ограничение и впоследствие елиминиране на крайната бедност, бездомността и неграмотността, ако всеки член на обществото има достъп до работа, образование, здравеопазване, социално осигуряване и екологично чиста жизнена среда. Vylder (1997) изтъква необходимостта от мултидисциплинарен подход при анализирането на устойчивото развитие. Такъв подход включва не само традиционните фактори на растежа, но и реалните потребности на хората, техните идеи и институционална структура. Harris (2003) защитава тезата, че наред с новите модели на икономическия растеж и устойчивото управление на природните ресурси, устойчивостта предполага още нови социални и институционални структури.
Goodwin (2003) също споделя виждането, че развитието е устойчиво, ако излиза извън рамките на традиционното разбиране за растежа като увеличение на БВП и ако преследва една по-висока цел – развитие, което е социално и екологично обосновано (SAEJAS). В този смисъл е разбирането на В. Манов (2001), че трябва ясно да се разграничава “бюджета на повишеното благосъстояние” от “бюджета на социалния минимум”, като само при първия се осигуряват необходимите икономически предпоставки за хармонично развитие на личността. Така се подчертава социалния критерий при определяне на характера и структурата на растежа и съответно, разпределението на произведените доходи.
От своя страна, институционалните структури би следвало да гарантират политически плурализъм и демократични свободи за всеки гражданин. Но разбирането на демокрацията само като право да избираш и да бъдеш избиран е прекалено опростено. Alperovitz (2003) изтъква съществената разлика между правото на гласуване и възможността да се влияе върху политическите решения. За съжаление, дори в развитите страни с утвърдени демократични принципи, тази разлика между право на глас и реална власт се задълбочава. Традиционните пазарни инструменти широко и сякаш необратимо навлязоха в изборната система, нанасяйки дълбоки деформации в системата на демократичен избор. В повечето страни, избори се печелят, само ако съответният кандидат или политическа формация имат достатъчно финансови ресурси за изборна пропаганда. Фактическият избор се прави от мощните финансови кръгове, те решават кой ще ги представлява в изпълнителната и законодателната власт. Съвременният политически маркетинг разполага с богат инструментариум за въздействие върху решението на избирателите, но това въздействие e скъпоструващо и може да си го позволи само този, който има достатъчна финансова подкрепа. Тенденцията е към лавинообразно нарастване на предизборните разходи. Спечелването на изборите неминуемо минава през кесията на силните на деня, т.е. на представителите на корпоративния капитал. Затова не е трудно да разберем сериозните проблеми при вземането на управленски решения, които осигуряват условията, механизмите и стимулите за устойчиво развитие. Правителството на САЩ отказва подписването на Протокла от Киото (1997) за намаляване на емисиите от въглероден двуокис не поради омраза към околната среда. Както сподели официално прзидентът Дж. Буш, такъв ангажимент би означавал допълнителни разходи на корпорациите за усъвършенстване на технологиите и евентуална загуба на работни места в краткосрочен период. И двете последици биха предизвикали загуба на изборите.
Устойчивото развитие следва да се разглежда като процес, водещ към постигането на общоприети показатели, т.е. то е динамична категория. Достигнатото сравнително високо равнище в развитието на дадена страна или регион не е достатъчно условие то да бъде определено като устойчиво, ако се задълбочават екологичните дисбаланси или ако расте социалната поляризация. И обратното, развитието на „по-бедна” страна, което е в посока подобряване на тези показатели може да се окаже устойчиво. Разбираемо е, че тези тенденции трябва да се разглеждат поне в средносрочен период, доколкото колебанията в бизнес цикъла правят рисковани изводите за краткосрочен период. Освен това, този процес на движение към крайните цели предполага висока организираност. Bartelmus (1994), съвършено основателно представя устойчивото развитие като система от програми за развитие, без които не биха се решили проблемите с конфликта между поколенията по отношение ползването на природните ресурси и тези на социалното неравенство. Последователността и комплексността на оценката на развитието, от гледна точка на степента на неговата устойчивост, предполага движението на анализа от отделната фирма и домакинство, през общинското, регионалното и национално равнища до “глобалното общество”. Не е възможно постигането на устойчиво развитие само в отделна страна и още по-малко, ако благоденствието на една или повече страни е за сметка на други. И обратното, благоденствието на всяка страна в една или друга степен зависи от посоката, динамиката и механизма на развитие на световната икономика. Достигнатото вече равнище на взаимозависимост и взаимно допълване на националните стопанства неизбежно предполага такава диалектика в анализа на релацията между общото (глобалното) и единичното.
Основни изводи от съдържанието на тема 2.
1. Устойчивото развитие се превръща в основна цел на програмите за развитие на страните-членки на ООН. Конференциите на високо равнище в Рио де Жанейро от 1992 г. и Йоханесбург, 2002 г. затвърждават тенденцията на повишаване на приоритетността на устойчивото развитие при оценката на общественото развитие. То заема ключово място в Лисабонската стратегия за развитие на Европейския съюз от 2001 г. , превръщайки устойчивото развитие в основна парадигма за Съюза.
2. Четирите измерения на устойчивото развитие: икономическо, социално, екологично и институционално, са вазимозависими и взаимопредполагащи се. Взаимодействието между тези четири измерения генерира синергичен ефект, чиято посока и величина зависи от характера, структурата и интензивността на взаимодействие между отделните измерения. Оценката за синергичния ефект се основава на трите основни критерия за устойчиво развитие: икономическа ефективност, социална справедливост и екологосъобразност.
3. Продължава широката дискусия по дефинирането на категорията устойчиво развитие. Класическото определение на “Комисият Брунтланд” е общоприето като изходна основа, но продължава търсенето на дефиниция, която в най-точна степен да отразява тази сложна категория, имаща интердисциплинарен характер. Недостатъчно убедителни са постановките за “силна” и “слаба” устойчивост, изразяващи крайните становища, съответно на абсолютният регулитавизиъм и неоконсерватизма. Лансираните тези за неограничена взаимозаменяемост между “природният” и “произведеният” (създаденият) капитал представляват открита апологетика на сегашният модел на растежа на БВП, чиито негативни ефекти върху околната среда и социалната сфера са достигнали или дори преминали критичните граници.

4. Нито “пълната консервация” на природните ресурси е възможна, нито е приемливо да се допусне неограничена количествена заменяемост между възпроизводими и невъзпроизводими ресурси. Необходима е промяна в качествените и количествените параметри на производството и потреблението, така че да се постигне първоначално относително, а на следващ етап и абсолютно намаление (или поне запазване на сегашното равнище) на ползване на невъзпроизводими природни ресурси. Освен това, ползването на възпроизводими ресурси също подлежи на количествени ограничения. Тези ограничения зависят от възпроизводственият потенциал за регенерирането на тези ресурси, т.е. количеството на потреблението не трябва да превишава този регенерационен потенциал.
5. Устойчивото развитие предполага позитивен икономически растеж, но не всеки растеж е материална основа за устойчиво развитие. Следователно, растежът и устойчовото развитие са взаимосвързани, но не и индентични категории. Растежът може да бъде “устойчив”, само ако отговаря на трите основни критерия: икономическа ефективност, екологосъобразност и социална справедливост. Или с други думи, по принцип развитието е по-широка категория от растежа и освен него включва: висока ефективност на използване на природните ресурси, намаляващи вредни за природата и човека емисии от производството и потреблението и съответно, увличение делът на производството със затворен цикъл (еко-производствени комплекси), усъвършенствуване на разпределението на националния доход и ликвидиране на крайната бедност и др.
6. Устойчиво е развието, което е “социално справедливо и екологосъобразно”. Социалната справедливост се извежда като приоритетен критерии за характера на взаимодействието между четириадата: екология, икономика, социална сфера и институционална структура. Това е нов подход, в сравнение с преобладаващите разбирания за водещото начало на екологичния критерий, и съответно изразяването на тази позиция в моделите за “екоикономика” и “природен капитализъм”. Освен това, по своя характер и крайни резултати екологосъобразното развитие е социално справедливо. Равнището на екологосъобразност е ключов показател за равнището на жизненият стандарт. От друга страна, институционалното измерение е интегрирано в “социалната справедливост” и “екологосъобразността”, защото и двете са постижими само, ако се създадат съответните институционални структури и се приложат адекватни регулативни механизми. Сама по себе си, пазарната икономика не осигурява устойчивост на развитието. В много случаи тя води до точно обратните резултати – богатите стават все по-богати, а бедните по-бедни. Опазването на околната среда е в конфликт със стремежа за оптимизиране на корпоративната печалба. Но противоречието между някои от принципе на пазарната икономика и устойчивото развитие е преодолимо. Нещо повече, възможно е взаимното им допълване, така че при подходящи условия пазарните стимули да бъдат използвани за постигане на устойчиво развитие.

ТЕМА 3. ПОКАЗАТЕЛИ ЗА АНАЛИЗ И ОЦЕНКА НА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ
3.1. Методологически аспекти при избора на система от показатели за анализ и оценка на устойчивото развитие
Разработването на подходяща система от показатели за анализ и оценка на устойчивото развитие е едно от най-големите предизвикателства пред съвременната наука. Самият интердисциплинарен характер на проблема, обусловен от сложната и високо динамична система на вазимовръзките и вазимозависимостите между обществено-икономическата система и природната среда, прави решаването на задачата изключително трудна. Науката продължава търсенето на решения, които биха позволили адеватната и достатъчно пълна оценка на качествените и количествените параметри на устойчивото развитие. Наличието на система за надеждно измерване е необходима както за оценка на равнището на устойчиво развитие, така и за осъществяване на политика водеща към устойчиво развитие. Hardi и Zdan (1997) сполучливо систематизират критериите, на които трябва да отговарят показателите, а именно:
обществена значимост;
валидност;
надеждност;
достъпност на първичната информация;
простота;
добро качество;
достъпна цена;
възможност за агрегиране на данните и информацията;



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по УРФ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.