Лекции по УРФ


Категория на документа: Икономика


Този подход заслужава внимание, макар че е труден за реализация поради икономическа нецелесъобразност. Слънчевата енергия, например, би могла да бъде екологично чист заместител на въглищата при производство на електроенергия. Така, от една страна, ще се избегне прякото замърсяване на въздуха със сяра и др. твърди частици, а от друга страна ще се запазят невъзпроизводими запаси от въглища. Но проблемът е, че използването на слънчеви генератори на електроенергия е все още твърде скъпо. С други думи, разполагаме с технически решения на заместването, но те често влизат в противоречие с икономическата целесъобразност от приложението и използването им.
Освен това, произведеният капитал винаги е по-икономически неизгоден от свободно достъпните (безплатни) невъзпроизводими природни енергийни ресурси. Затова страните, надарени с такива ресурси, не изпитват икономическа принуда да ги заместват с екологично чисти енергийни източници. Икономическите, социалните и екологичните ефекти от използването на различните видове ресурси зависят от тяхната доставна цена. Едни страни са избрали въглищата като важен или дори основен енергиен източник (Китай, Индия, Украйна, Германия, САЩ), други ураниевата руда (Франция, Русия, България, Великобритания, Канада), трети петрола (Саудитска Арабия, Ирак, Русия, Кувейт, Нигерия, Венецуела, Мексико и др) . Всеки един от тях има своите предимства и недостатъци според наличността и достъпността им във всяка отделна страна.
Daly и Cobb (1989) аргументират разбирането си за “силна устойчивост” с въвеждането на максимални равнища за потребление на природен капитал. Тези равнища са определени във физически измерения и не се допуска възможността за взаимозаменяемостта на този природен капитал с други форми на капитала. Невъзпроизводимите ресурси се делят на такива, които могат да бъдат заместени от възпроизводими ресурси и такива, които нямат заместител. С други думи, спазването на принципа за “силна устойчивост” би означавало прекратяване на добива на тези ресурси и запазването им за бъдещите поколения.
Горният принцип не е реалистичен. Не е ясно на каква основа се определя този праг на експлоатация, нито какъв би бил времевия хоризонт на „бъдещите поколения” – пет, сто или повече генерации? Кой ще определи кое бъдещо поколение, как и колко ще потребява, за да можем да преценим колко ресурс да оставим като резерв. Кои ресурси ще бъдат най-необходими и най-ценни за бъдещите поколения? Защото очевидно въпросните резерви, поне по формална логика, следва да са в различни количества. Не е възможно да се прецени до каква степен и в какви области ще напредне науката и техниката във времето и дали, примерно, след 500 г. петролът ще бъде по-ценен от въглищата или обратното.
Определянето на тези своебразни изискуеми резерви за различните находища, респ. страни, неизбежно би рефлектирало върху международните икономически и политически отношения. Дали става дума за процент от сега експлоатираните находища, дали това касае находищата които са разкрити, но са замразени по стратегически причини и т.н. В тази връзка, много по-реалистична е постановката на Нобеловият лауреат Solow (1988), според който равнището на “устойчивост” зависи от това, как да се разпределят невъзпроизводимите ресурси между различните поколения, така че да се запазят възможностите за повишаване на жизнения стандарт.
Друг съществен въпрос е ще бъдат ли компенсирани страните, чиито приходи са изцяло или в значителна степен зависими от износа на природни ресурси? Как ще се определи размера на компенсациите, при положение че неяснотите с времевия хоризонт изключват надеждено определяне на съотношението между настояща (текуща) стойност и бъдеща стойност на въпросните невъзпроизводими ресурси. Дори формалната логика предполага, че без такива компенсации не е мислимо консервирането на ресурсите. И още, в каква форма ще са тези компенсации, на кого ще бъдат предоставяни, при какви условия ще става използването им и т.н. Консервацията на ресурсите без съответна компенсация на собствениците би представлява конфискация. Нито държавите, под чиито юрисдикция са тези залежи, нито частните концесионери, които имат дългосрочни договори за експлоатация на ресурсите, биха приели огромните икономически загуби. Съществуващата икономическа и юридическа система изключват такава принудителна консервация. Следователно, ограничението в ползването на природните ресурси трябва да се търси в други направления:
а) ценови икономически стимули;
б) разработването на енергоспестяващи и материалоспестяващи технологии;
в) по-нататъшно усъвършенстване на екологичното законодателство и екологичните стандарти и норми;
г) оптимизиране на разпределението на екологичните данъци и такси между потребителите и производителите, респ. между износителите и вносителите и др.
Системата на националните и световното стопанство е достатъчно инертна, за да може да издържи някакво „превключване” на производството изцяло към възпроизводими ресурси. Такава теза има ненаучен хипотетичен характер и тя не отговаря на реалностите на нашето съвремие. Всъщност, подобна теза, която хармонира с разбирането за „силна устойчивост” беше афиширана още в доклада на D. Meadows (1974) пред Римския клуб. В този доклад се препоръчваше нулевият икономически растеж като единствена алтернатива на бързото изчерпване на природните ресурси.
За щастие, мрачните прогнози в горепосоченият доклад за предстоящи дълбоки сътресения в световната икономика не се състояха. Обяснението е в това, че не бяха достатъчно добре оценени потенциалните възможности за развитието на науката и техниката, които позволиха значително подобряване на енергийната ефективност, широкото навлизане на изкуствените материали в производството, подобряване качеството на капиталовите и потребителските стоки и удължаване срока на ползването им, развитието на „зеленото законодателство”, засиленият натиск от международни и неправителствени организации (НПО) за подобряване качеството на околната среда и увеличаване на инвестициите в това направление, засилената чувствителност на обществото към тези проблеми и т. н.
Показателни са разчетите за запасите от петрол, които заемат ключово място сред невъзпроизводимите ресурси като основна суровина за химическата промишленост и широко използван енергиен източник в транспорта и електропроизводството. Оказа се, че предварителните оценки за реалните запаси са били крайно песимистични. Любопитно е да се отбележи, че през 1920 г., the Scientific American Magazine предупреждава, че при сложилия се темп на потребление, петролните резерви на САЩ ще стигнат едва за 20 г. През 1932 г., американският Комитет за опазване на петролните залежи ( US Federal Oil Conservation Board) твърди, че са останали само 10 млрд барела суров петрол.
Но през януари 2003 г. американското специлизирано списание Oil & Gas Journal оценява наличните резерви на 22,677 милиарда барела и то въпреки динамичният растеж на потреблението в периода 1920 - 2003-та г. Същото авторитетно списание оценява световните запаси от “традиционен суров петрол” на 1,213,112 милиарда барела, което е в десетки пъти повече от от оценката от 1950г на Американският институт по петрола за общо резерв от само 100 милиарда барела суров петрол.
Доколкото под “традиционен (conventional )петрол” се разбира такъв, който е икономически достъпен при съвременни условия (при налични технологични възможности и некущи цени), то разбираемо е, че с развитието на тези технологии и растежа на цените на петрола, този традиционен петрол ще се превръща от потенциален в реален източник и ще може да бъде предлаган на световния пазар. При други равни, условия това означава възможности за по-голямо предлагане.
Подобна е ситуацията с природния газ и минералите. Като не забравяме, че невъзпроизводимите ресурси (открити + неоткрити, използавеми + неизползваеми на този етап) в крайна сметка са ограничени, трябва да се има предвид, че в процеса на развитието и респ. потреблението на тези ресурси, се създават нови технологии на добива и се разкриват нови източници. Така например, например, напоследък бяха разкрити значителни петролни резерви в западното крайбрежие на Африка в района Гвинейския залив - островите Сао Томе и Принсипи.
Въпреки разкритието на някои нови находища на невъзпроизводими енергийни източници, тяхното предлагане бързо ще изостава от търсенето им. По разчети на Международната енергийна агенция (IEA), представени от нейният изпълнителен директор C. Mandil на срещата на Бизнес съвета за устойчиво развитие (WBCSD) на 24 октомври 2005 г., до 2030 г. енергийното потребление ще нарастне с около 60 %, като почти 85 % от допълнителното предлагане ще се осигури от невъзпроизводими (изкопаеми) източници. Поради бързото изчерпване на петрола и природния газ, най-вероятно въглищата ще останат основен източник за енергия в много страни и най-вече в Китай и Индия. В същият доклад, IEA счита, че това ще доведе до двойно увеличение на емисиите на въглероден двуокис в развиващите се страни, които емисии ще надхвърлят днешните равнища на страните - членки на ОИСР.
Ако този мрачен сценарии се реализира, изпълнението на споразумението от Киото за намаление на емисиите на парникови газове няма да може да се реализира. Комбинацията от изчрепване на последните резерви от невъзпроизводими енергийни източници и недопустимо високи замърсявания на околната среда биха имали изключително тежки икономически, социални и екологични последици.
Като се изтъква съществените различия между предполагаемите и фактическите резерви на природни ресурси, не се подценява необходимостта от везамането на адекватни мерки за забавянето и дори постигането на обрат в тенденциите, които в резултат на които изчерпването на ресурсите е все още с пеприемливо високи темпове. Едновременно с това се влошават много от параметрите на околната среда и съответно качеството на живота на сегашното и на бъдещите поколения.
Във всеки случай, двете крайни доктрини на „слаба устойчивост” и “силна устойчивост” в една или друга степен се разминават с реалността. Що се касае до „слабата устойчивост”, то тя в много аспекти се разминава напълно с критерия за устойчиво развитие, така както той е приет от ООН и другите основни международни и научни институции.

2.3. Концепциите за „еко-икономика”
Американският икономист Brown (2001), вижда природо-съобразната икономика или така наречената от него “еко-икономика”, като икономическата политика, формираща се при абсолютен приоритет на екологичните принципи. Подобна позиция е разбираема, особено като се имат предвид темповете, с които се деградира околната среда, в т.ч. замърсяването, обезлесяването, ерозията на почвата, настъпването на пустинята и загубата на плодородна земя, изчерпването на подпочвените води и др. Всички тези негативни процеси в крайна сметка рефлектират върху здравето на хората, което априори е един от възловите показатели за жизнен стандарт.
Икономическото развитие следва да е екологосъобразно, особено при сегашните неблагоприятни тенденции в състоянието на околната среда. Но устойчивото развитие предполага търсенето на оптимален баланс на целите и интересите. Както пазарът не трябва да бъде единствената основа за определяне на формите и степените на взаимодействие с околната среда, така и екологичните принципи не бива да са единственият ориентир за характера на общественото развитие. Всяко абсолютизиране на едната от девете страни на равенството човек - природа не отговаря на реалностите и следователно, не е приложимо.
В същият дух е позицията на Howe (1979), който смята, че отговорна политика за ползването на природните ресурси е тази, която щади или запазва достатъчен обем от тези ресурси. Тази теза е доразвита по-късно от Daly (1992), който е убеден, че е възможно развитие без растеж и че потребностите могат да се задоволяват и чрез повишена ефективност при използване на природните ресурси, т.е. като от единица ресурс се произвеждат повече блага. Такова третиране на релацията ресурси - производство – потребление – устойчивост не дава отговор на поне два въпроса:
1. Как точно и въобще възможно ли е да се дефинира количествено “достатъчна ресурсна база”?
2. Реалистично ли е да се приеме, че е възможно поддържането на икономика с непроменлива ресурсна база при положение, че потреблението расте. При сега прилаганите технологии и организация на производството такова ограничение не само би блокирало растежа, но би довело до драматичен спад в жизнения стандарт и то в краткосрочен период.
Несъмнено, развитите индустриални страни имат по-голям потенциал за възможно най-висока степен на използване на невъзпроизводимите ресурси. Както основателно отбелязва В. Манов (2000), структурните промени в развитите пазарни икономики и нововъведените технологии им позволяват да не увеличават обема на потребените природни ресурси. Трябва да се направи уточнение обаче, че това е вярно, ако се отнася до необходимостта от допълнителни ресурси за производството на единица БВП. Главно поради преструктурирането на водещите пазарни икономики, се наблюдава тенденция, която може да се определи като “дематериализация на БВП”.
По-бързото развитие на услугите и голямата добавена стойност, която се създава в този сектор на стопанството, позволява увеличение на абсолютната величина на БВП в по-голяма степен, отколкото растящото потребление на природни ресурси. Следователно, може да се приеме, че е налице дематерилазация на единица БВП, но в никакъв случай, че намалява общото потребление на природни ресурси (възпроизводими и възпроизводими). Статистиката е категорична, че потреблението на тези ресурси продължава да се разширява, в т.ч. на енергийни източници, рудни изкопаеми и др.
Логично е да се предположи, че особено тежки ще са последиците от растящото потребление на природни ресурси за най-слабо развитите страни. Растежът на потребителското търсене на този етап не може да бъде посрещнат само с повишена ефективност на използване на материалните ресурси. Ето например, в следващите 15-20 г. се очаква търсенето на авио-траспортни услуги да се увеличи три пъти спрямо сегашното равнище. Може ли потреблението на материали при производството на самолети, изграждане на летища или потреблението на авиогориво да остане на същото равнище? Очевидно не, въпреки че е възможно и трябва да се намалява материалоемкостта и енергоемкостта от предлагането на единица траспортна услуга. Повишението на ефективността не би могло да компенсира растящия физически обем на потреблението.
Достатъчно е да се проследят тенденциите в търсенето на моторни превозни средства в Китай и Индия, респ. в търсенето на гориво, смазочни материали, части и пр., за да се убедим, че разрастването на потреблението води до увеличаване на търсенето и използването на нарастващ обем материални ресурси, независимо от подобренията в технологиите на производството.
Други автори, правят по-ясно разграничение между възпроизводими и невъзпроизводими ресурси и оттук се опитват да определят устойчивото развитие като развитие, което изцяло разчита на използването на възпроизводими природни ресурси. Според Allaby (1988), Markandya и Pearce (1988) икономическото развитие е устойчиво, ако то може да продължи до безкрайност и ако изцяло разчита на възпроизводими ресурси, които според тях трябва да се запазват на постоянно равнище. Определено по-реалистично е допускането на Ledoc и Goodland (1987) за използването на невъзпроизводими ресурси, но само при условие, че то е в ограничени обеми и само като преходна фаза към използване на възпроизводима енергия.
В друго изследване Pearce (1988) добавя нов, особено важен елемент към ограниченията в ползването на природни ресурси, а именно, че отпадъците от производството и потреблението не трябва да надхвърлят капацитета на екосистемата за тяхното абсорбиране, т.е. трябва да са в границите на екологичното равновесие.
Безспорно възстановяването на екологичното равновесие може да стане, само ако съществено се променят начинът и условията, при които става взаимодействието между човека и природата. Натрупаните диспропорции, особено в отделни компоненти на околната среда и в определени региони е такава, че са необходими спешни и решителни мерки. Едната страна на проблема – какво трябва да се направи, за да се променят негативните тенденции е решена доста сполучливо. Въпросът е как да се намери решение на втората страна на проблема, а именно как и при какви условия това да стане реалност.
На този етап и в обозримо бъдеще, пълната консервация на невъзпроизводимите ресурси не е възможна порадица редица технологични, икономически и международно-правни ограничения. Много от невъзпроизводимите ресурси нямат още възпроизводими заместители, а и много от възпроизводимите заместители се произвеждат от невъзпроизводими ресурси. Синтетичните пластмаси и тъкани, лекарствени средства и др. се произвеждат на базата на петрола, изкуствените торове на базата на природния газ и т.н. Рециклирането на вече използвани невъзпроизводими и възпроизводими ресурси определено има далеч по-голям потенциал от сега използвания, но едва ли той може да покрие бързо растящото потребление (производствено и лично ).
Самото рециклиране е енергоемък процес и ценовата разлика между рециклираните и новодобитите материали в някои случаи не е достатъчно висока. В такива случай ниската ценова разлика не може да оправдае инвестициите в рециклиращи технологии. Засега не изглежда разрешим проблема с пълната стойност на природните ресурси, така че въпросният марж в цените ще се променя в благоприятна посока, но не в темповете, които биха довели до обрат в текущите тенденции.
Продажбата на невъзпроизводими ресурси е доходоносен бизнес, както за развитите, така и за развиващите се страни. Но ако за Норвегия износът на петрол носи само добавъчен ефект върху техния висок жизнен стандарт, то за страни като Ирак, Либия, Венецуела, Саудитска Арабия, Русия и други основни производители, това е единствен или основен източник на конвертируема валута. Консервацията на петролните кладенци би предизвикала икономическа катастрофа в тези страни, поради това, че техните икономики не биха могли да се преструктурират успешно дори в средносрочен период. Не е възможна политическа подкрепа за такова решение. Едва ли проблемът би се разрешил с някакви международни компенсационни фондове, защото данъкоплатците не биха се съгласили да финансират такава консервация, като компенсират страните, където се намират тези възпроизводими или невъзпроизводими ресурси. Според последният доклад на Международната агенция за енергетика (IEA), през следващото десетилетие делът на Близкия Изток в осигуряването на суров петрол за световния пазар ще нарасне от сегашните 35 % до 44 %.
Страните богати на невъзпроизводими ресурси, освен износители, са и потребители на тези ресурси. Не е оправдано икономически очакването, че те ще могат да си позволят заместването на разполагаемите невъзпроизводими ресурси с вносни възпроизводими ресурси. Още повече, че все още производството и ползването на повечето възпроизводими ресурси става със сериозна бюджетна подкрепа на държавата. Но тези възможности са ограничени за развитите, да не говорим за развиващите се страни, които и без това имат сериозни бюджетни ограничения. В този смисъл, устойчиво развитие, разбирано главно като консервация на природните ресурси, не отговаря на реалностите. Затова напълно споделяме критическите бележки на Dasgupta и Maler (1995) и Beckerman (1992), които не приемат разбирането за устойчивостта като необходимост от ограничение върху икономическия растеж.

2.4. Методологически аспекти на категорията устойчиво развитие
Изясняването на същността на категорията устойчиво развитие продължава и днес. Различията в дефинирането на тази сложна категория, в която се преплита проявлението на четири вазимозависи измерения, произтичат от методологическия подход към начина на тяхното взаимодействие. Друго предизвикателство е въпросът дали тези измерения се приемат като равнопоставени или някое от тях има водеща, прироитетна роля.
Не може да се приеме, че екологичното измерение трябва да има абсолютен приоритет спрямо обществото и неговият жизнен стандарт. В повечето от цитираните тези, устойчивостта или неустойчивостта на развитието се дефинира на основата на количеството и типът на използваните природни ресурси. В тези дефиниции само индиректно се има предвид благоденствието на обществото, нищо не се споменава как се използват ресурсите, какво се произвежда с тях, респ. как се разпределя и ползва произведения продукт. Сякаш опазването на природата, и най-вече на невъзпроизводимия природен капитал, е досатъчно условие за устойчивост. Такова абсолютизиране на приоритетите е неоприемливо поради редица исторически, икономически и формално логически причини. Историята на човечеството е история на взаимодействие между него и природата за производство на блага – първоначално за оцеляване, а с развитието на производството и за осигуряване на по-висок жизнен стандарт.
Daly (2002) прави интригуваща интерпретация на термините устойчивост и устойчиво развитие. Според него, водоразделът в подхода към дефинирането е дали в ретроспект на бъдещето, т.е. за бъдещите поколения се спазват две условия:
1. Полезността на човек от населението не намалява.
2. Не се увеличават общите разходи за прозводството на единица полезност.
Daly дава приоритет на второто условие, изтъквайки невъзможността да се квантифицира точно полезността или да се “завещае” на бъдещите поколения. Той смята, че по принцип устойчивостта означава да използваме физическата среда (природата) така, че да я завещаем на бъдещите поколения във вида, в който сме я получили от предходното поколение. Според Daly, организацията и технологията на производството трябва да е такова, че да гарантира природното равновесие, в това число като се осигури превръщането на днешния продукт на производството в утрешен нов производствен ресурс, т.е. като се гарантира пълна рециклируемост на материалния БВП в бъдещите цикли на производство.
Някои автори, като Pezzey (1989) приемат константната полезност на човек от населението като единствен критерий за устойчивост. Това разбиране е изказ с други средства на постановката на Allen (1980), че устойчивото развитие е това, което осигурява непрекъснато задоволяване на човешките потребности при постепенно повишаване на жизненият стандарт.
Анализ на релацията полезност:използвани природни ресурси е отлична илюстрация на решаващата роля на методологията в подхода към дефиниране на устойчивото развитие. Погрешно е да се абсолютизира, която и да е от двете страни на уравнението - само природата или само текущия жизнен стандарт на обществото. Те трябва да се приемат като взаимно предполагащи и взаимозависими страни на единна система. Всъщност, обемът на използваните ресурси не може да бъде устойчив, в смисъл на неизменен. Каквато и да е технологията на производство, винаги ще се губят невъзвратимо използваните невъзпроизводими суровини или енергийни източници. В обозримо бъдеще не може да се очаква коренен прелом към предимствено използване на възпроизводими ресурси за производството. Повечето от днешните научните открития имат лабораторно приложение или се използват в твърде ограничен мащаб. Затова, ако се приложи сега такъв абсолютизиран критерии – използване само на възпроизводими ресурси, устойчивото развитие би следвало да се разглежда само като предмет на футуристични анализи.
Освен запазване на количеството материя, която се връща към природата, още по-важно е в каква форма се връща тази материя от гледна точка на степен на замърсяемост (токсичност, не-токсичност), степен на абсорбиране, възможности за рециклиране и повтаряемост на използваемостта. Точно заради това предаването на бъдещите поколения на полезност, вкл. високи технологии, знания и опит, е поне толкова важно, колкото и запазването на определено количество петрол, въглища или желязна руда. Защото става дума за качествено променяща се производствена база и научни знания, които ще бъдат използвани за предимствено прилагане на безотпадъчни технологии с висока дълбочинна преработка на суровините, производство на екологично чиста енергия, висока степен на рециклираност на използваните суровини и материали, технологии и опит за предимствено използване на възпроизводими ресурси и т.н.
Принципът за „неприкосновеност на природата” приложен в ретроспективен план би означавал спиране на човешкото развитие някъде в бронзовата епоха, когато започва сравнително интензивно използването на някои невъзпроизводими природни ресурси (основно рудни изкопаеми). Но е вярно също, че индустриализацията от 19-век прави процеса по-динамичен и несравнимо по-обхватен. Последните няколко десетилетия поставят на сериозно изпитание екологичното състояние на планетата поради това, че динамиката на производството остава сравнително висока, а с това остава критично висока и динамиката на потребление на природен капитал. Особено тревожни са тенденциите в използването на невъзпроизводими природни ресурси. Ако се запазят сегашните темпове на това потребление, то времевият хоризонт на изчерпване на петрола, природният газ, въглищата, рудните изкопаеми и др. е въпрос на няколко десетилетия, а за отделни видове ресурси едно-две столетия максимум. Мащабите и особено технологиите, които се използват за добива и обработката на тези ресурси все още не са на ниво, позволяващо безотпадъчно и безопасно за човека и природната среда производство. Екологичното законодателство и произтичащите от него норми и стандарти за производство и потребление все още не „покриват” достатъчно висок дял от световното производство. В резултат, състоянието на околната среда в повечето нейни измерения продължава да се влошава. Има и някои определено положителни тенденции в начина и механизмите на взаимодействие между общественото производство и природата, в т. ч.: широкото въвеждане на заместващи синтетични материали (пластмаси, керамика, строителни материали, масла, текстилни материали); безотпадъчни технологии с висока дълбочинна обработка на суровините и материалите и по-добра енерго и материалоемкост; въвеждането на строги технически и др. стандарти, гарантиращи запазването на околната среда; разработката и внедряването на нове технологии за възстановяване и опазване на околната среда (химически неутрализатори, химични и биологочни филтри, комплекс от пречиствателни съоръжения и др.). Расте делът на рециклираните материали използвани в производството (скраб, хартия, стъкло, дървени материали, батерии и акумулатори, каучукови материали и др.)
Някои от тези положителни тенденции, както и на инструментите, чрез които те могат да се развият и укрепнат ще бъдат анализирани в следващите теми. Тук само се лансира тезата, че взаимодействието човек - природа не бива да се разглежда единствено от крайно песимистични позиции или в апокалиптични нотки. Науката има достатъчен потенциал за поетапното решаване на съществуващите технологични ограничения и наличието на конфликти между интересите на различните обществени групи. При достатъчно активна, но същевременно и балансирана модификация на съществуващите икономически отношения, може и трябва да се постигне желания ефект. Във всеки случай, възстановяването на баланса човек - природа не може да стане в краткосрочен период, а още по-малко с някакви чудодейни изменения в обществено-икномическата система. Кои са основанията за такъв реализъм?



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по УРФ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.