Лекции по УРФ


Категория на документа: Икономика


Има достатъчно примери, при които формалните политически свободи са гарантирани от конституцията, има многопартийна политическа система. Въпреки това, е открит въпросът устойчиво ли е развитието на тези страни, ако средните показатели на жизнения стандарт се влошават, безработицата е твърде висока и процесите на социална поляризация изтласкват към социалната периферия голяма част от тези избиратели? Очевидно не. Или по-устойчиво ли би било развитието на тези страни, ако са нарушени демократичните свободи, но параметрите на националното стопанство се подобряват? Не може да се говори за устойчиво развитие и за региони, в които има въорежен конфликт или гражданска война. Показателни са изведените зависимости между регионалните конфликти и социално-икономическото развитие на примера на войната в бивша Югославия и ефектите от тази война върху целият Балкански полуостров. (Вж. по-подробно: Gechev, 2004).
Тези въпроси не са само теоретични, поради факта че има не малко страни, които могат да бъдат причислени към едната или другата група. Това е една от причините, поради които приемането на единна система от показатели за измерване на устойчивото развитие с консенсус от всички страни-членки на ООН е било и ще остане като възможно, но силно проблематично. Широките дискусии по време на 4-тата и 5-тата Сесия на Комисята по устойчиво развитие на ООН (1996-1997г) разработването и приемането на препоръчителна система от показатели за устойчиво развитие потвържадават тази проблематичност. Следователно, различията в политическите системи в отделните страни ще продължи да представлява проблем в търсенето на решения от консенсусен характер, каквато е практиката не само в ООН, но и в повечето международни организации.
Опитът досега сочи също, че постигането на такъв консенсус е възможен, при условие, че се постигне баланс в интересите на страните участници. Проблемът е доколко този компромис остава в рамките на основните критерии за устойчиво развитие и какво е съотношението между създадените нови възможности, респективно ограничения за реализацията на това развитие.
Политиката на устойчиво развитие се осъществява в определени условия. Катeгорията “условия”, е по-подходяща от категорията “ограничения”. По принцип, ограниченията се отнасят главно за невъзпроизводимите природни ресурси. Ограниченията свързани с възпроизводимите ресурси са само временни и те могат да бъдат изменени в даден период от време. Затова тези условия би следвало да се дефинират като съответно „константни” или „променливи”. И двата типа условия подлежат на управление при използването им, но само променливите могат да увеличават своите количествени и качествени параметри. Това означава, че критериите за начина и ефективността от управлението на невъзпроизводимите ресурси трябва да са още по-високи, доколкото загубата им или неправилното им съхраняване има необратими последици.
В литературата продължава дискусията по механизмите на използване и управление на производствените ресурси – природни и икономически. Те се определят съответно като природен и произведен капитал. Без да се навлиза в детайлна дискусия относно терминологията, се споделя утвърденото разбиране, че капиталът може да бъде само произведен. Природните ресурси се превръщат в капитал, ако са включени в производството на стоки и услуги. Капиталът е нарастваща стойност, а такова нарастване може да стане само в процеса на производството.
Когато използват термина природен капитал, изследователите имат предвид не природните ресурси въобще, а само онези ресурси, които се използват в производствения процес. Следователно, и природния и произведения капитал са производствен капитал, но единият е създаден от природата, докато другия е продукт на обществено-икономическите отношения. Ето защо по своята същност, капиталът изразява икономически отношения, за разлика от природния „капитал”, който е само обект по повод на който възникват икономически отношения.
Теоретичното изясняване на проблема има и друга страна – каква е същностната ралика в дефиницията природен капитал по отношение на ресурсите, които се използват вече, т.е. са превърнати в част от икономическата система, и тези, които са разкрити, но не се използват, т.е. тяхното използване е само потенциално. Анализът на тези особености е важен и има отношение към дискусията за същността и евентуалната заместимост между природния и произведения капитал. Ако се приеме терминологията за “природен капитал” , той следва да има ясно дефиниран обхват. Най-подходящият критерий е дали природните ресурси са включени в процеса на производството – добив, преработка и т.н.. Тези, които все още не са включени в този процес не могат да бъдат определяни като капитал, а само като резерв от ресурси. По същата причина, стратегическите резерви от суровини и други природни ресурси също не са капитал, тъй като са добити, но не са включени в системата на производството. Фактът, че са направени разходи за тяхното производство, не ги превръща автоматично в капитал.
По друг начин стои въпроса с ресурсните резерви на фирмите, които при определени условия отговарят на горните критерии за капитал. Критерият е дали те са условие за поддържането на стоковото производството. Естествено, петролните рафинерии, металургичните и някои химически компании работят в непрекъснат производствен режим, което предполага поддържането на достатъчно резерви, определяни количествено според оптималното съотношение между обема на производството и размера на резервите. Това оптимално съотношение гарантира непрекъснатостта на производството. Всъщност, такива резерви са необходими и за производствата, които не предполагат непрекъснат режим на работа. Ако размера на природните ресурси е над оптималното им количество, те не са капитал, а чиста икономическа загуба. Като такава те трябва да се включат с отрицателен знак в уравнението капитал : устойчиво развитие.
Трябва ли да се диференцира понятието природен капитал, ако той се разгледа като възпроизводими и невъзпроизводими ресурси? Определено да, защото тази разлика е съществена, както от гледна точка на икономическия анализ, така и от гледна точка на критериите за устойчиво развитие. Невъзпроизводимите ресурси не отговарят на тези характеристики.
Дефинирането на понятието природен капитал за възпроизводимите ресурси има определени нюанси. Въздухът, водата и слънчевата енергия са ресурси, които се възпроизвеждат от природата без намесата на човека. Но дървесината, например, може да се доставя или от девствените гори, или чрез залесяване. Само във втория случай тя е продукт на капитала. В този смисъл, евентуалната замяна на един вид произведен капитал с друг вид произведен капитал е по същество раличен от евентуалното заместване на невъзпроизводим (или възпроизводим, но откъснат наготово от природата ресурс с дадена форма на произвeден капитал - финансов, технологичен).
Проблемът за същността на капитала в ноговите различни форми се нуждае от по-нататъшно изясняване, което би улеснило не само дефинирането на устойчивото развитие, но и приемането на надеждни ориентиране за провеждане и оценка на съответната политика за такова развитие.

2.2. Критичен анализ на концепциите за “слабо” и “силно” устойчиво развитие
Делението на капитала на „природен” и „произведен” е в основата на дискусията за така нареченото “слаба” и “силна” устойчивост. Привържениците на модела на „слаба устойчивост”, приемат, че характерът на капитала – произведен, съответно природен, не е съществено от гледна точка на тяхното разбиране за устойчивост на икономическия растеж. За представителите на неокласическата школа (Hicks, Solow, Hartwick) и др., критерий за устойчивост е размерът на капитала, който се предава от поколение на поколение или който се измерва във времеви хоризонт на едно поколение. Те считат, че развитието е устойчиво, ако размерът на този общ капитал (природен плюс създаден) поне не намалява или в преференециалния случай – нараства. Това разбиране е основано на аксиомата, че характерът на развитието се определя от равнището на потребление на стоки и услуги. Растежът, или поне съхраняването на същото ниво на капитала, генерира съответно нарастващо или съответно „стабилно” потребление, в т.ч. потреблението на невъзпроизводими природни ресурси.
Според неокласическата школа, няма значение каква е структурата на капитала, щом като потреблението, което той гарантира, не намалява. Това е въплатено в класическата формула за производствена функция:
Y = f (K, L, N) (2.2.1.)
където Y е брутният вътрешен продукт (БВП);
K- капитала;
L – труда;
N - природните ресурси, използвани в производството.
Представена за първи път от Wicksteed (1894) тази функция предполага, че един и същ краен резултат, изразен в количество БВП, може да се достигне чрез n на брой количествени кобинации между различните производствени фактори. Функцията измерва съотношението между количеството на използваните производствените ресурси и обема на произведения продукт, представени в натурално изражение.
На тази основа, Atkinson and Pearce (1995) правят опит да квантифицират индекса на устойчивото развитие (Z), представяйки го като резултативна величина по формулата:
Z = S/Y - dm /Y – dn/Y (2.2.2.)
където Z е индексът на устойчивото развитие;
S - националните спестявания;
dm - произведения капитал;
dn - природния капитал.
Прави се изводът, че устойчивостта е “слаба”, ако Z е по-малко от нула. Всъщност, този модел е друга гледна точка на същата неокласическа школа. Още Hartwick (1977) въвежда правилото (наречено по-късно на негово име), че устойчивостта или неустойчивостта зависи от това дали съответно натрупаният нетен капитал е с отрицателен или положителен знак. Ако този капитал е равен или по-голям от нула, то това е достатъчно условие за постигане на устойчивост. Според него и неговите последователи, няма никакви рискове за бъдещите поколения, ако използваният “природен капитал” се замени с поне същата стойност “произведен капитал”, така че да се запази равнището на нетния капитал (създаден минус използван природен капитал). Несъстоятелността на тази теза е доказана също от Asheim и др. (2003) с помощта на убедителни иконометрични измервания.
Такова диференциране на критерия за устойчиво развитие и начинът за оптимизиране на разпределението на ресурсите между поколенията поражда многобройни методологически и фактически въпроси. Предложената парадигма не взема предвид никакви минимални равнища (ограничители) при заменяемостта между отделните видове капитал. Колкото и да е висока производителността на труда и колкото и да е „дълбочинна” обработката на даден природен ресурс, този ресурс не може да бъде заменен с друг при производството на краен продукт.
Примерно, за да се произведе един тон стомана са възможни наистина различни варианти на количествено съотношение между труд, технологии, енергия и пр. Но каквото и да е равнището на технологиите и квалификацията на работната сила, необходим е абсолютен минимум от всеки един от производствените фактори. Желязната руда не може да бъде заменена напълно или частично от технологии, колкото и модерни да са те, или от увеличен брой работници. Нито пък може да се увеличи ресурса желязната руда толкова, че да се произвежда стомана с един или без нито един работник. Дори пълната роботизация изисква някой да „роботизира”, да контролира и т.н. В приетия по-горе подход, такива минимални количествени равнища няма, не е показано и как се изменят съотношенията в тези равнища при различни обеми на производството. А законът за намаляващата възвращаемост предполага такова раазграничение. Все пак, пределната производителност от всеки различен ресурс няма как да не е различна.
Моделът на Pierce и Atkinson не прави разлика между възпроизводими и невъзпроизводими ресурси. Той включва само произволни съотношения на заместване на един производствен фактор с друг, без оглед на неговата възпроизводимост, налично количество, времеви хоризонт на изчерпаемост и т.н. С други думи, дадена нация или група нации може безпроблемно да си „заменя” невъзпроизводими природни ресурси до пълното им изчерпване. Дали това ще стане за 5, 10 или 150 г. не е посочено във въпросния модел.
В критичния си анализ на неолибералният подход за модела на обществено-икономическо развитие, L. Taylor (1996), пледира, че икономическият растеж би имал смисъл, само ако се постигнат три взаимопредполагащи се цели:
а) увеличение на дохода;
б) обществено развитие;
в) защита и възстановяване на околната среда.
В този смисъл са правилни неговите аргументи, че ласираният от МВФ и Световната Банка “Вашингтонски консенсус” не можаха да осигурят реализирането на тези цели. Същата категорична позиция заема Нобеловият лауреат по икономика Дж. Стиглиц, който е още по-краен в оценките си. Според него, политиката на МВФ по отношение на развиващите се страни и страните в преход е претърпяла пълен провал.
Разбирането за взаимодопълняемостта и взаимозаменяемостта между “природния, социалния и икономическия капитал”, е развито по-нататък от Atkinson и др. (1997), като се прави опит да се докаже възможността замяната на изчерпаните природни ресурси с нарастващи нетни спестявания. Действително, възможно е да растат нетните спестявания при увеличаващо се потребление на изчерпаеми ресурси, които са материална основа за растежа на стойността и доходите в процеса на производството. Използвайки иконометрични модели, Arrow и др. (2003) се опитват да докажат, че изчерпаемите природни изкопаеми са еквивалентен ресурс на всички други екзогенни фактори на растежа. Според тях, достатъчно е да се либерализира напълно достъпа до тези природни ресурси, за да се гарантира “правилното им използване”. Като компенсация на развиващите се страни-износителки на природни ресурси (страни с “неперфектна икономика”) се предлагат компенсации във формата на достъп до високи технологии, разработени от “перфектните”, т.е. страни с развити икономики. Anand и Sen, сполучливо определят този подход като “счетоводен”, защото се сравняват баланси от монетарни стойности, без да се държи сметка за натуралните баланси, респ. за пропорциите, в които се използват възпроизводимите и невъзпроизводимите природни ресурси, нито пък се вземат под внимание механизмите за разпределение на доходите.
Сложните математически модели, построени при множество ограничения в броя и характера на включените фактори, не дават отговор на два логически въпроса:
1. Какво ще разменят тези “имперфектни икономики”, когато само след няколко десетилетия се изчерпат техните ресурси?
2. Какъв е смисълът от предоставянето на съвременни високотехнологични продукти, след като икономиките на развиващите се страни нямат необходимата инфраструктура и потенциал, т.е. не са налице “системните условия” за реалното оползотворяване на тези водещи технологии? Фактическото състояние на икономиките на слабо развиващите се страни – износителки на невъзпроизводими и възпроизводими ресурси, е твърде далеч от такива откровено апологетични очаквания.
Но същностният проблем е, че пазарната философия на икономическия растеж, разбиран като източник на богатството, води до ескалираща деградация на природната среда. Пресичането на критичната граница в обозримо бъдеще ще подкопае и възможностите за поддържане на сегашната динамика на растежа, а с това ще лимитира и потенциала за генериране на достатъчно доходи.
Следователно, тези неокласически разбирания за “слаба устойчивост” са по-скоро модел за неустойчиво развитие. Именно поради такова разбиране за “устойчивост”, са обезлесени огромни територии, което води до необратими поражения върху почвата, ландшафта и биологичното разнообразие. В отделни страни някои невъзпроизводими природни ресурси са почти или напълно изчерпани, тъй като в „уравнението” на тяхната експлоатация въобще е отсъствал критерия „бъдещи поколения” и екологични щети.
В критичния си анализ по отношение на този подход, Ayres и др. (1998) основателно отбелязват, че тази методология не е надеждна, тъй като изключва важни аспекти на устойчивостта на национално и регионално равнище. Освен това, тя не взема предвид ролята на международната търговия с производствени фактори и краен продукт. Неприемливо е отсътвието на какъвто и да било анализ за така наречената взаимозаменяемост на раличните форми на капитал (природен, човешки, произведен) от териториална и национална гледна точка. Редица развити страни преднамерено ограничават експлоатацията на собствените си природни ресурси, особено невъзпроизводимите.
В някои случаи това се постига чрез законови и административни ограничения и (или ) в комбинация с икономически (насърчаващи или ограничаващи) стимули. Те предпочитат да осигуряват необходимите им ресурси чрез внос по четири очевидни причини :
а) по-ниски цени на доставките;
б) поддържане на собствени стратегически запаси;
в) съхраняване на природната среда;
г) отпадане на необходимостта от разходи за възстановяването на тази среда.
Така негативите се прехвърлят на износителите на природни суровини, които основно са развиващите се страни. Така например, през 1975 г. в САЩ съотношението между внесените и изнесените органични невъзпроизводими природни ресурси е 4 : 1, докато през 2000 г. вече е 6 : 1. (Вж. Приложение 1). С други думи, САЩ са нетен вносител на органични материали и растежът им става все по-зависим от вноса на такива материали.

В концепцията си за “силна устойчивост”, Bretschger (1999) приема, че обемът и интензитетът на това потребление трябва да са поне равни на обема и интензитета на възстановяване на използваните ресурси. Например, изсичането на горите в един участък да бъде съпроводено със засаждането на дървета в друг участък, количеството на уловената риба да не надхвърля границите, гарантиращи нейното естествено възпроизводство и т. н. Или че обемът и характерът на отпадъците от производството и потреблението (твърди, течни, аерозолни, токсични, нетоксични и т.н.) не надхвърлят потенциала на природната среда за абсорбирането и неутрализирането им, в т. ч. възстановяване на капацитета за тяхното рециклиране и превръщане в нетоксични (безопасни) субстанции.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по УРФ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.