Латиноамериканската криза на дълговете от 80-те години на XXв


Категория на документа: Икономика


Същност и развитие на международната криза на дълговете

Под международна криза на дълговете в англоезичната литература обикновено се разбира Латиноамериканската криза на дълговете от 80-те години на XXв. В България често това се използва, за да се означи Глобалната дългова криза от началото на нашия век. Двете кризи имат много общо и главанта им черта също е определяща и за двете кризи - затрудненията на много страни да обслужват своя държавен дълг, което е следстивие от лоша макроикономическа политика.
През 60-те и 70-те години кейнсианските съвети за икономиката са господстващи в целия свят. В много страни се залага само експанзионистична политика, тъй като тя е изключително популярна сред всички слоеве на обществото, а рестриктивната политика е табу, особено за по-бедните. Освен това тези години са бум за развиващите се страни от тогаващния трети свят. В резултат много банки са готови да дават заеми на страни от Латинска Америка. Между 1975г. и 1982г. дългът на целия регион нараства с над 20% годишно. През '83г. той достига 50% от БВП на Латинска Америка. За тези години външния дълг също нараства над 5 пъти. И до днес големите страни в региона дължат между 40% и 55% (по около 200 милиарда долара) от своя БВП.
Дълговата криза от 2007г. не е криза само на държавните дългове, а и на дълговете на домакинствата. Тя наистина е световна, глобална и акцентът ù е върху страните от Еврозоната.
Кризата от 2007-2008 е считана за най-сериозната в по-новите времена. Последствията ѝ включват колапс на много финансови институции, отрицателен икономически ръст, увеличаване на дефицитите в националните бюджети, спасителни заеми от правителствата към банките и прочее. Както казвва д-р Светослав Масларов: "Решението на министрите на финансите от еврозоната от 31.март 2012 г., с което бе оформен "спасителен фонд" от 800 млрд. евро19 е свидетелство за поредния провал (след пожарното отпускане на 110 млрд. за същата цел през май 2010 г.) на икономическата политика от кейнсиански тип, господстваща след Втората световна война."
Европейската дългова криза се различава от американската такава, по това, че дълговете са основно държавни, а не частни. http://pages.eiu.com/rs/eiu2/images/EuroDebtPaperMarch2011.pdf

При това европейските страни по традиция имат по-големи заеми и много по-строго регулиране. Това се случва заради вземането на непосилни заеми в продължение на десерилетия. Дългът като процент от БВП за Европейския съюз (а не процент от бюджета, както би било по-правлно да се смята) е над 80%. По-голям дори и от този на Латинска Америка в момента.
И при двете кризи има определени събития, които "натискат спусъка". За латиноамериканската криза това е петролната криза от '70-те години. Това повлиява отрицателно дори на страните износителки на петрол. След като те се напълват с валута през 1974г., те инвестират тази валута като я влагат в международни банки. Тези банки отпускат заеми на останалите латиноамерикански страни, които заеми в един момент се оказват невъзможни за обслужване. Такива заеми се увеличават, тъй като много страни ги изпозлват, за да се справят с повишението на цените. Страните, продаващи петрол, от друга страна, (погрешно) разчитат на това, че високите цени ще се запазят и те могат да си позволят допълнително дългове Ferraro, Vincent (1994). World Security: Challenges for a New Century. New York: St. Martin's Press.. През 1979г. положението се усложнява от нарасналите лихви в Европа и САЩ. Още една пречка става новия курс на местните валути спрямо долара, което означава, че страните от Латинска Америка дължат огромно количество от своите валути. Всичко това се съчетава и с колапсът на световната търговия от 1981г., което намалява тъсенето на ресурсите - най-голямата част от износа на региона.
През цялото това време дълговете продължават да растат, докато през август 1982г. финансовият министър на Мексико Хесус Силва-Херцох младши обявява, че странта не може повече да обсужва своя дълг. Обявява се по-точно едностранчив мораториум за 90 дни. Мексико иска да преговаря за нови периоди на изплащане и рефинансиране на старите земи с нови.
Това провокира банките да отакажат рефинансиране на краткосрочните (каквито са повечето) заеми на останалите латиноамерикански страни. Това практически означава, че стотици милиарди долари трябва да се изплатят ведната.
Банките обаче съзнават, че това не е възможно, а и едно подобно искане би причинило паника в целия свят. За това те се решават на реструктуриране. Основно изискване е да се реформират силно централизираните икономики в региона.
Още една пречка се появява пред тези страни. В САЩ справедливо се въвеждат закони за задължителни банкови резерви. Понеже развиващите се страни вземат толкова големи заеми, че дори и техните банки нямат реално тези пари, това се оказва спасение и за двете страни от пълен банкрут.
Когато една страна дължи да речем 50% от БВП за една година, това означава, че всики трябва да работят 6 месеца, само за да изплатят това, като не задържат аболютно нищо за себе си. Ръст на БВП, придружен с по-голям ръст на държавния дълг, далеч не е равнозначно на развиваща се икономика - напротив, страната всъщност обеднява. Населението потреблява повече, но то произвежда дори по-малко и реално консумира на чужда сметка. Последствията, когато най-накрая дълговете се изискат, са ясни.
Всъщност това е заложено и в кейнсианската идея за мултипликатора. Когато в държавния бюджет има определен суфицит, то мултипликатора се задейства в обратна посока и изтегля от икономиката дори повече пари (ако приемем, че такова нещо като мултипликатор изобщо съществува). Така всички плюсове от вземането на заеми ще отпаднат когато тези заеми трябва да се връщат.
Латинска Америка успява да закрепи своето положение благодарение на тогава добре свършената работа на Международния валутен фонд. И не само рефинансирането на заемите с негова помощ, а много повече помагат неолибералните реформи и ориентирането на местните индустрии към износ. Сочените като изключение Коста Рика и Чили имат по-скоро неоконсеравативен подход, което в икономиката не е много по-различно.
До 1985г. Латинска Америка успя да изплати цели 108 милиарда долара.
Кризата има много последствия. Заемите, които се вземат за борба с бедността, завършват с това, че реалните възнаграждения потъват. Така пропастта между бедни и богати става много по-голяма. Кризата се отразява изключително зле на престъпността, проблем, с който много страни в централна Америка изобщо не могат да се спавят.
Но помощта на МВФ е недооценявана. Въпреки че той спасява най-големите латински страни от фалит, голяма част от населението го обвинява за кризата по напълно необясними причини.
Днес проблемите с дълговете на тези страни все още не са решени. Мексико има външен дълг от 275 милиарда долара.
Социалната икономическа политика се проваля за пореден път в Америка.
Кризата от 2007г. протича по подобен начин. Има обаче и няколко ралзики.
Първата е, че последната криза е световна и дори изглежда като свързани различни кризи с различни причини по целия свят.
Има и няколко осбености, предшестващи последната криза.
В смия край на '80-те в САЩ и Великобритания се налага нов тип икономическо мислене - т.нар. "supply side economics". То обаче не е много популярна в Европа (изключение прави България). То има някои общи черти с кейнсианството и отлики от монетаризма - обясява, че икономиката може да се стимулира, оставя на заден план монарните фактори и защитава (също като самия Кейнс) златния стандарт. Една особеност на американския вариант на приложението на това мислене е факта, че бюджетът на щатите не е балансиран и е оставен с много голям дефицит.
Друга особеност е развитието на кредитите през '90-те години. Наред с намелени данъци, в САЩ и Великобритания започва и намаляването на правилата и реглуцията за банковия сектор (макар това да противоречи на Хайек, на който често се позовава Тачър). Още от Великата депресия и кейнсианското управление от '50-те се прави всичко възможно в т. нар. "англосаксонски икономики" да се стимулира това хората да живеят в собествени жилища, а не под наем (същото става в Ирландия, Испания и много страни, имащи проблеми днес със заемите, а не става например в Германия). С това са свързани ипотечните облигации и т нар. CDOs (Collateralized Debt Obligation или задължение за обезпечен дълг) и CDSs.
Банките винаги се опитват да намалят риска на по-рисковите инвестиции, за да разширят своя пазар и за да се възползват от евентуално по-големи лихви. В последните десетилетия се появяват какви ли не идеи. Банките за целта наемат математици или специалисти по финансова математика, за да се открият нови начини за намаляване на риска.
Възниква въпроса защо банките не правят това по-рано, например през XIXв. Отговорът би трябвало да е очевиден. Няма възможност банките да печелят кой знае колко преди мащабните програми в САЩ от края на '30-те, '50-те, както и борбата на Тачър да осигури дом на всички британци.
Ипотечните акции и облигации са първата възникнала форма на търговия с риск. Друго важно условие за нея, е факта, че банките си дават заеми една на друга, което включва "депозитен" мултипликатор. Реално банките могат да нямат никакви запаси и този мултипликатор да не се включва. Това ще означава, че и няма да има проблеми с ликвидността по две причини. Първо, парите няма да се умножават без нищо насреща. Заради търговията между отделните банки се получава така, че те си дължат големи суми, но влоговете в тези банки са по-малко. Второ, банките няма да дават рискови заеми, защото няма да има кой да гарантира за този риск със CDS. За това трябва да се борим този мутипликатор да е равен на нула, но едновременно с това и задължителните резерви да са равни на нула. Математиката тук е проста. Банките ще дължат лихва върху повече пари, а ще получават лихва за по-малко. За да печелят трябва да имат толкова по-голяма разлика между двата лихвени процента, колкото повече задължителните резерви. Освен това ще има дисбаланс между спестявания и инвестиции. Да не говорим, че увеличената скорост на парите е равна на инфлация.
Mortgage-Backed Securities е ангоезичното наименование не това, което на български би трябвало да се нарича ипотечни облигации. Търговската банка продава задълженията от заеми, които е дала, на инвестиционна банка. За това получава премия. Инвестиционната банка става кредитодател и получава всички годишни плащания, облужващи заемите.
За това тази банка създава отделна фирма. Банката издава акции на тази фирма, които са дефакто облигации за получаването на първоначалните заеме. Банката продава тези акции ведната (стойността им е стойността на вноските по заема) и взема парите веднага, а някой друг остава да носи риска за заемите. Когато, разбира се, някой заем не може да бъде обслужен, акционерното дружество получава собственост върху недвижимото имущество. Обикновено купуването на акции става от хора, които търгуват с недвижими имоти. Такава една покупка е свързана с голяма доза риск без при това да има обещаване за много голяма печалба. Този практически проблем се разрешава по следния начин.
Общият "басейн" (pool) от заеми се разделя на три части, според риска, който носи. Най-рисковата част влиза в CDOs - Collateralized Debt Obligations. При тях инвеститорът купува само част от правото на приходите от лихвите и главницата. Такава практика започва през 1987г. и е изработена от компанията Дрексел Бърнам Ламбърт.
Credit default swap (CDS) е малко по-друг вид сделка. Може да се преведе като суоп за кредитно неизпълнение, макар че и на български се е наложило наименованието CDS. Това е кредитен дериват, при който купувача на соупа се задължава да плаща фиксирани суми до датата на падежа на договора. Продавачът от своя страна се задължава да изплати дълга на трета страна, ако тя не успее да направи това. Това е един вид застрахвка. Статистическата вероятност за неизплащане се намалява значително, макар и печалбата също да намалява. Този вид сделки е разработен от Блит Мастърс, която работи за JPMorgan.
Практически обаче банките препродават много пъти тези соупове. Така вероятността за риск става статистически нищожна. Реално обаче тя си остава много висока, защото едни и същи институции си гарантират заемите. Банките го правят, защото това, според тях, им позволява да дават заеми на много рискови кредитополучатели.
През лятото на 2007г. се случи така, че едновременно за много кредитополучатели се оказа невъзможно да продължат да плащат вноските по заемите си. От това пострадаха много банки. Те се оказаха без налични средства да покриват собествените си задължения (включително и една към друга). Това именно и даде началото на кризата. Показателно е, че кризата удари страни с много висок процент на хората, които притежават собствен дом. В Испания процентът е 78% (в България 97% и заедно с Литва най-висок в света), Гърция - 80%, Великобритания - 69%, САЩ - 65%. В Германия хората, които не живеят на квартира, са едва 42%.
Но тази криза има и много други причини, макар поводът да е криза в банковия сектор. Най-голямата е изключителните държавни дългове, които трупат много страни от Еврозоната, при това съчетани с много по-голям внос на стоки отколкото износ. Това е резутат на 100% само и единствено от пагубен кейнсиански популизъм, следван толкова сляпо не само от партиите в Европа, много повече от заблудените, необразовани и неиформирани имащи право на глас.
Именно Кейнс препоръчва да се вземат заеми, с които да се стимулира търсенето и държавния бюджет, казва той, трябва да е на дефицит, ако искаме да има стимул за икономиката. Това винаги звучи много блазнещо за всички хора. При това кейсинаците винаги се обявяват за защитници на "бедните и неоправданите" и противници на, както те се изразяват, "пазарния фундаментализъм". Винаги и за всички звучи блазнещо държава просто да вземе заем от чужди банки, с който да се внесат чужи стоки (както направи Луканов в България). Още по-блазнещо звучи обещанието, че държава може да се бори срещу кризите. Никой необразован избирател не иска да повярва, че първо кризите се преувеличават и второ, държавата няма никакво оръжие за борба с тях. Тя може само да ги прични и да ги забави. Всички избиратели търсят месии и чудотворци, които да се справят със собствените им проблеми и по възможност да се преборят със "злите капиталисти и монополисти". Ето едно фрапантно мнение на човек, явно запознат със съвременната пропаганда: "Под "Кейнсанския подход" Ганчев сигурно има предвид кейнсианския подход. А кейнсианството е икономическото учение на противниците на "неолиберализма" или както тук го знаем по-разбираемо, пазарния фундаментализъм. Сред най-известните днешни кейнсианци са икономистите Пол Кругман и Джозеф Стиглиц, леви мислители и критици на пазарния фундаментализъм. Кругман м.г. беше избран от едно вропейско ляво списание за "най-влиятелният ляв мислител" в света." Не е нужно да се отделя много внимание на атака срещу тези популярни икономисти (или много по-точно казано икономисти-популисти). Критиците на Кейнс са доказали неуспоримо правотата си в своите произведения (като започнем още от Хенри Хазлет) и икономическата практика. Тук много добър пример е стагфлацията от края на '70-те в щатите, както и факта, че стагфлация никога преди кейнсианците не е имало и че тя е резултат само и единствено от опита да се изпозлва несъществуващата крива на Филипс. (Междудругото си стува да отворим още една скоба. Кривата на Филипс дори и в преработения ù вариант е статистически добър модел. Това показва, че няма значение колко сигурни са статистическите модели, ако не се знае причинно-следствената връзка между отделните променливи, както и нейния генезис, то и перфектният статистически модел не доказва абсолютно нищо и именно неуспешния опит да се използва тази крива е доказателство за това.)
Всъщност има някои наистина неортодоксални теории, които по традиция са противници на неокласиците и неолибералите. Такава малко популярна теория е институционализмът. Торстен Веблен, и до днес най-известният представител на тази школа, също има обяснение на кризите. Той с право твърди, че кризите са плод на прекомерното кредитиране. Любопитно е, че обяснението на Австрийската школа (или Лондонска школа, както е позната в България, което е малко объркващо, защото това е името на университет в Лондон - London School of Economics). Кредите, твърди Веблен, се увеличават без оглед на търсенето (за това и някои кейсианци твърдят, че Веблен защитавал "съвкупното търсене") и нуждата от реални инвестиции. В един момент банките решават, че няма да отпускат кредити за рефинансирането на заемите, защото ситуацията е прекалено опасна. Те започват да си търсят парите, които обаче няма как да приберат. Това води до много фалити. Неефективните инвестиции са прекратени и в резултат има спад в производството. По времето, по което работи Веблен, а и изобщо до '50-те, това е придружено със спад в цените. Това е така, защото хората предпочитат да задържат пари в себе си, виждайки че тяхната цена се повишава. А тя се повишава на първо място, защото всъщност няма тъсене за произвежданата до тогава продукция и за да се продаде трябва да поевтинее значително.
През '50-те години обаче започва кейнсианската политика. Преди това още от '30-те се налага модела на бюджетна политика на САЩ, която всяка година разична на бюджетен дефицит http://thegooddemocrat.files.wordpress.com/2008/09/deficit7-11-07.gif. Ето и крива на инфлацията в САЩ за поледните 100 години За жалост администрацията на Рейгън, който минава за борец срещу кейнсианстово, използва най-големите дефицити. Приносът ѝ в борбата първо срещу инфлацията, а после и срещу безработицата не може да се отрече, но това идва на голяма цена.
Същият модел ползват и европейските икономики. Голям и небалансиран внос, инфлация и бюджетен дефицит, който е перманентен. Ето и държавните дългове според МВФ (процентите дадено от ЦРУ са почти същите): Гърция 170%, Италия 126%, Португалия 119%, Ирладния 118%, Испания 91%, Франция 90%, Великобритания 89%. Това е отношение към БВП, а не към държавен бюджет, така че тези цифри са подценявани. В действителност те са огромни и означават, че никоя от изброените страни не може веднага да върне своите заеми. Ето и резултат баланс по текущи операции за някои от тези страни:

Бюджетът на САЩ е по-небалнсиран от всякога след обещанията на Обама за кейснианска политика http://www.zerohedge.com/news/us-budget-deficit-hits-all-time-high-february . Той залага дефицит от над един трилион долара за всяка година от управлението си или близо една трета от държавните разходи в САЩ са финансирани със заеми. Безработица все пак падна до 7,5% там, като и инфлацията пада, но растежът на БВП е 1.8% за 2012г.
Това, което се оказва е, че заемите водят до развитие, което се плаща от чужденци. В крайна сметка хората свикват да консумират чужди стоки с чужди пари. Реално собствеността в държавите като Гърция би трябвало да стане чужда. За да изплатят дълговете си гърците трябва да работят повече от година без да получават нищо от своя труд. Техния стандарт на живот практически им е подарен от други. Естествено, че всяка страна би искала да живее така, но рано или късно при малко по-неблагоприятна обстановка, това неизбежно води до огромна безработица, съчетана с инфлация и намаляване на производството (-5.7% за Гърция). Това се случва във Финландия, Испания, Италия, Белгия, Холандия, Дания, Португалия,Франция Унгария, Словения.
Обяснението на австийците за кризата (което е много по-съверемно) е същото. Експанзията на кредити води до много "лоши" инвестиции, които не могат да бъдат подържани. Това става заради изкуствено занижени лихвени проценти (точно като тези на Федералния резерв преди кризата), повишено предлагане на пари преди кризата и голямо търсене в следствие на това. От там идват и "лошите" (по думите на Мизес) инвестиции.
Трябва да сме точни, че все пак емпиричните данни изглежда не подкрепят със сигурност австрийците, макар и да отхвърлят кейнсианските обяснения.
Възниква накрая въпроса защо някои страни, въпреки че водят правилна икономическа политика (като нашата страна например) не се справят чак толкова много по-добре от останалите.
Всъщност кризата ни доближава до останлите държави в ЕС. Проблемът е, че за някои това става бавно. Второ, изглежда че гърците са много имотни хора, но те купуват чужда стока с чужди пари.
Трето, всъщност доста държави, които действително са консервативни се справят с кризата много добре. Латвия със своите 4,5% ръст на БВП е добър пример за това. Или Естония, която освен това се справя по-добре и с голямата безработица в страната.
Някои страни имат по-лоши резултати, въпреки че имат подобна политика. За това има обективни причини. Първо, няма начин държавата да стимулира растежа или заетостта. Тя може просто да не им пречи. Всеки стимул води в крайна сметка точно до обратното - жестоки кризи. Второ, има обективни причини защо някои страни са поставени в положение, което ги прави много по-уязвими към кризи. България е най-"ощетена" в целия свят. Първо, процентът на собствени жилища (той реално все пак може би е по-малък, защото договорите за наем не се обявяват и не спазват формалните изисквания към тях). Второ и по-важно, има много малко други страни с такъв голям процент на БВП, който преминава през външната търговия (дори и при Южна Корея този пронент се движи с 20 пунка по-надолу). Този процент е 66% за 2011 и в годината на кризата, 2008, е достигнал 79. Същото важи и за Естония например. Основната причина е, че малките страни са много по-свързани с останалия свят, а следствие от това е, че тези страни стават изключително зависими от това какво се случва в останалата част от света. Изходът е прост - трябва да се залага на препоръките на меркантилистите. Ясно е, че те биха намалили благосъстоянието на населението, макар и да увеличи нашата "независимост" от останалия свят. Това е като тренирането на бойно изкуство или заниманията по кросфит да речем. От тях здравето на човек не се подобрява - дори напротив. Но пък човек става по подготвен и ще се справи по добре, ако попадне в извънредни ситуации.
Има и още една причина, заради която трябва да се откажем от растежа важи не толкова за България, колкото за най-богатите страни в света. Напълно невъзможно е чисто физически да се поддържа растеж.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Латиноамериканската криза на дълговете от 80-те години на XXв 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.