Идеите на икономистите класици по отношение на държавните финанси


Категория на документа: Икономика


- неутралност на данъка- неутрален е всеки данък, които няма за цел или за резултат упражняването на въздействие бърху данъкоплатеца, за да го стимулира или да му пречи да извършва дадена дейност. Неутралността все повече се утвърждава в данъчните системи на страните в т.ч. и у нас.
- данъчен интервенционализъм- този принцип е противоположен на неутралността на данъка, като се свежда до активна намеса на държавата, чрез данъчни преференции и освобождавания от облагане с данъци, да се въздейства при решаване на икономически и социални задачи.
- годишност на данъка- всеки данък действа по отношение на календарната година и се свързва с бюджета на държавата. Изключение от това правило правят само някои по малки данъци, плащани през определен по-дълъг период от време.

Класическото виждане за преките и непреките данъци е отразено в редица финансови и бюджетни документи, свързани с данъчната практика на 18-ти век. В тези документи се отбелязва, че преките данъци обхващат както поземленото, така и персоналното облагане, т.е. изземват се директно от поземлените фондове или пряко от личността. Те се установяват чрез кадастър или данъчен регистър и засягат непосредствено данъкопладците. Двайсетините, данъкът върху колите, поголовният данък, безплатният труд за войската и откупуването на военната служба са преки данъци. От друга страна непреки са всички данъци върху производството, продажбите, транспорта, използването на множество обекти на търговията и потреблението. Те засягат обикновено производителите, търговците или превозвачите, но се понасят и плащат непряко от потребителите.

4. Виждания на икономистите класици по отношение на дълговата политика на държавата

Класическата концепция за държавните финанси предлага методология, която поставя проблема за структурното равновесие на държавната задлъжнялост и по принцип има две основи- амортизирането и консолидацията. Във връзка с това е характерно, че:

- Класическата теория за амортизирането на дълга насочва вниманието към два принципа на управлението. Според първия принцип не е възможно да се осъществи истинско амортизиране на дълга без прибягване до бюджетните излишъци. Тук замяната на един краткосрочен дълг с дългосрочен е консолидация. Замяната на един лош дълг с друг с по- изгодна лихва е конверсия, а издължаването на дълга чрез данъци в дефицитен бюджет е само псевдоамортизация. Във връзка с това често се цитира хипотезата на д-р Прайс. Той предлага система, базираща на специален фонд за амортизиране, получаващ лихви от пласирането на базов анюитет. Сумите в него нарастват по силата на принципа за сложната лихва. Постъпленията от лихви по откупените ценни книжа могат да служат за откупуване на други ценни книжа и тяхното консервиране в портфейл. По този начин започва да действа система, която посреством плащането на базов анюитет, позволява амортизирането на определена част от дълга на държавата. На практика обаче, както отбелязва Р. Хамилтън през 1813 г. и както дълго повтаря Г. Жез през 1925г. , в тази система няма никакво чудо. В крайна сметка резултата се свежда до това, че заемателят всяка година плаща лихва върху капитала, оставащ за издължаване, плюс една част от капитала (главницата на дълга) или, че той плаща лихва върху първоначалния капитал, като чрез тези последователни пласменти възстановява този капитал и го издължава в края на определен период.

Вторият принцип твърди, че всяко действително амортизиране трябва да бъде реализирано през един "логичен период", по времето на който финансираните държавни разходи предизвикват полезни ефекти. Тук преди всичко се разчита на необходимите връзки между бюджетните ресурси и промените в населението и производството. Най-често цитиран през 1920 г. е критерият за ограничения капацитет на захранването на амортизационните фондове с фискални ресурси и разчитащ на частното спестяване. В това отношение У. Уйтър предлага разработването на един индекс на обема на националното спестяване, от развитието на който ще зависи амортизирането. Всъщност именно периодът на системата от икономически мероприятия (новият курс) на пезидента Фр. Рузвелт, както и кейнианската ера, са явленията, които потвърждават значението на въздействието на дълга върху глобалното търсене (чрез мултипликациоония ефект на емисията на дълга). Заедно с това връщането на монетарния неокласицизъм през петдесетте години и инфлацията насочват вниманието към влиянието на амортизирането върху ликвидните финансови активи и пасиви в икономиката. Характерно е, че значението и ограничението на тази класическа методология за погасяване на дълга намира практическо приложение в т. нар. каси или фондове за амотизиране във Франция и Великобритания. В случая вниманието отново се насочва към ролята на инфлацията в качеството им на фактор за амортизирането на дълга. Инфлацията всъщност и днес е фундаменталният фактор за отстъплението от ограниченията на толерираната задлъжнялост. Трябва обаче да се отбележи, че въпреки пренебрегването на паричната обезценка, в класическата методология за амортизирането на дълга има някои оправдания за нея. Те са свързани с обстоятелството, че в периодите, предхождащи Втората световна война- има ситуации на ревалвация на парите, което на практика увеличава тежестта на дълга.

Типична в това отношение е практиката на погасителния фонд от 1786 до 1829 г., формиран от Пит в съответствие с предписанията на д-р Прайс. Характерно е, че през 1877 г. погасителният фонд се базира на едногодишно бюджетно насочване на ресурсите, което предизвиква подем в амортизирането след отслабване в половината на века. Въпреки специалните амортизационни фондове за някои заеми (1929 г.) и нарастване на вноските в т.н. нов погасителен фонд, политиката на бюджетните дефицити след войната предизвика съществено нарастване на държавния дълг, поради което държавната власт предпочита да смекчи теглото на дълга чрез политиката на конверсията .

Класическата концепция за държавните разходи се основава на главните постулати на либерализма за ограничаване на държавната намеса в икономиката. Държавните разходи се предопределят като основа на финансите. Обкновено аргументите в подкрепа на това схващане се свързват с името на големия френски финансист от 20-те години Г. Жез, който резюмира финансите чрез фразата: "има държавни разходи и те трябва да се покриват".

Важен момент в класическата концепция е недоверието в държавните разходи. " Да се правят икономии" е основното искане на класиците към държавата. Скъперничеството на държавата е основа на учението за финансите. Преобладава мението, че държавните разходи са "необходимо зло".

Класиците разглеждат държавата като потребител на блага. Чрез своите разходи тя на практика взема част от благата на нацията и ги потребява, т.е. унищожава. В същото време не се отрича ролята на държавата в правенето на услуги. Но от икономическа гледна точка разходите се средство за обединяване на нацията. Държавните разходи и тяхното нарастване всъщност лишават частният сектор от възможността да се развива.

5. Виждания на икономистите класици по отношение на бюджетната политика на държавата

Държавата според Адам Смит не трябва да допуска неравновесен или дефицитен бюджет и да провокира по този начин инфлация, която оказва вредни последици за икономиката като цяло. Той дори е предлагал да се въведе един извънреден данък, постъпленията от които да се използват за погасяване на натрупания държавен дълг, към които държавата повече да не прибягва. Финансово- икономическата респ. бюджетно- приходната и бюджетно- разходната политика на държавата следва да бъде неутрална. Това ще рече, тя да не влие и да не променя съотношенията и пропорциите, които са си извоювали стопанските субекти на пазара. Идеята в случая е , че не държавата (чрез своята финансова политика), а пазарът, следва да бъде регулаторът на икономическото развитие и формирането на социално- икономическата структура на обществото.
Класическата концепция за бюджета се основава на постулатите на либералната финансова система, характеризираща се с:
* Прогресивно учредяване на един парламентарен режим, благодарение на разширяването на финансивите компетенции на изборните съвкупности (националното събрание) и използване на бюджета като инструмент за парламентарен контрол върху дейността на правителството.
* Утвърждаване на доктрина, изключваща държавната намеса и упражняване на неутрален бюджет.
Ролята на държавата се свежда според Адам Смит до осигуряване на възможно най-благоприятни условия за функциониране на "негово величество" пазара. За да изпълнява държавата тези ограничени функции и роля за нейната издръжка би било достатъчно около 10% от създаваното в частно- пазарното стопанство- принципът за едната десета.

6. Предимства и недостатъци на класическата теория за държавните финанси

Класическата школа дава основата на цялата икономическа наука и дори на финансите като научно знание. Около един век икономиките на най-развитите страни са функционирали по този модел. Класиците много точно и ясно определят мястото на държавата в икономиката, функциите на държавния бюджет и ролята на държавния дълг. Но наред с предимствата тази школа има и множетво недостатъци. Тя представя прекалено краен модел на функциониране на пазарното стопанство. Не е възможно в реалният икономически живот толкова малка намеса на държавата, защото пазарът не е достатъчно съвършен и не могат да се преодолеят пазарните несъвършенства само чрез автоматично действащите регулатори. Класиците изключват безработицата като обществено явление и именно поради тази причина се стига до Великата депресия. Времето само е показало кои са предимствата и недостъците на класическата школа и какво е трябвало да се промени във вижданията на тогавашните икономисти, за да може пазарът съвместно със държавата да функционира ефективно.
7. Заключение

От казаното до тук стигам до извода, че в класическата финансова теория и практика доминира убеждението, че: финансите са наука за разходите, а основното направление на финансовата дейност е събирането на приходи с цел покриване на разходите; масата на държавните разходи трябва да бъде ограничена, а темповете на тяхното нарастване- слаби. В същото време бюджетът може да акумулира и разпределя малка част от националния доход. Набраните чрез финансови методи и форми ресурси не може да се използват за икономически цели. Важно значение има съблюдаването на принципа за справедливост в разпределението на тежестта на разходите между отделните слоеве и групи в обществото.

Използвана литература :
* Адамов, В. Теория на финансите, Велико Търново, Абагар, 2008
* Стоянов, В. Основи на финансите- Том 1. София, Галик, 1999
* Кънев, М. И др. Икономически теории, Велико Търново, Абагар, 2005

??

??

??

??

1



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Идеите на икономистите класици по отношение на държавните финанси 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.