Външна политика на Либия


Категория на документа: Икономика


ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ "НЕОФИТ РИЛСКИ"
ПРАВНО-ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
ГР. БЛАГОЕВГРАД

КУРСОВА РАБОТА
на тема:
"Външна политика на Либия"

Изготвил: Проверил: .............................
Фак. № /д-р М. Цонева/
Специалност: МО
Курс: 4
Благоевград, 2013г.
1.Либийската джамахирия: вътрешнополитическа еволюция и международни отношения

Революционният период в най-новата история на Либия, започнал с Първосептеврийската революция от 1969г., преминава под знака на конфронтацията на режима на Муамар Кадафи със Запада. Това противопоставяне има своя собствена антиколониална логика - получила формалната си независимост още през 1951г., Либия все още има ограничен суверенитет, тя е крайно бедна и неразвита държава с преобладаващо номадско население, петролните й богатства облагодетелстват чуждестранните нефтодобивни компании, а външната й политика следва западните интереси. Въпреки отслабването на позициите на традиционните италиански колонизатори след Втората световна война, Либия все повече се обвързва с Великобритания и САЩ, което довежда до засилване на тяхното икономическо присъствие и политическо влияние и до разполагането на техни военни бази на територията на страната.

Затова е напълно логичен фактът, че Първосептемврийската революция възниква и се развива в руслото на арабския национализъм като антитеза на остатъчната колониална зависимост. Полковник Кадафи всячески демонстрира своето възхищение и подражание на символа на постколониалната арабска политика Абдел Гамал Насър. В по-широкия арабски контекст либийската революция, подобно и на баасистките преврати в Ирак (1968г.) и Сирия (1970г.), е част от втората вълна националистически революции, последвала Шестдневната война (юни 1967г.). Тогава само в течение на шест дни израелската армия побеждава арабските сили и окупира Източен Ерусалим, Западния бряг на р. Йордан, Голанските възвишения и Синайския полуостров. Възникналият в резултат на тази война териториален въпрос е главното препятствие за мира в Близкия изток и неизменна кауза на панарабските по своята идеология и авторитарни по своята същност режими, какъвто е и либийският1.

През последвалия период арабските националистически режими затвърждават своята легитимност, мобилизирайки обществеността за голямата, но неизменно безуспешна панарабска битка срещу Израел, както и срещу неговите западни съюзници начело със САЩ. Насъризмът и баасизмът провъзгласяват арабското единство, освобождението и социализма за цели на тази панарабска революция. Същевременно идейно-политическата индоктринация се съчетава с утвърждаването на стройни системи за тотален полицейски контрол, подчинени на харизматични лидери. Тук се открояват различията между революционните политически системи - докато в Ирак например диктаторът Саддам Хюсейн налага неосталинистки модел на тоталитарно управление, в Либия 27-годишният Кадафи отхвърля заимстваните както от капиталистическия Запад, така и от комунистическия Изток форми на икономически и обществено-политически живот, и си поставя за цел да изгради уникална система на авторитарна власт.

Почти три десетилетия преди Самюел Хънтингтън, либийският лидер подема своя собствена идейно-политическа конфронтация със западната цивилизация. Той последователно отхвърля съществуващия международен ред с неговото противопоставяне между двете световни антагонистични системи (Запада срещу съветския блок), маргинализирането на Третия свят, както и самата основа на модерните общества - представителната демокрация и свободния пазар.

Третата световна теория, отхвърляща както буржоазната цивилизация, така и безбожния комунизъм, е изложена в неговата "Зелена книга" (публикувана през 1976г.), в която в най-общи щрихи е очертана доктрината за държавата на народовластието, осъществявано чрез институциите на "пряката демокрация" - т.нар. джамахирия. Тази доктрина се свързва с арабско-ислямските традиции от времето на държавата на пророка Мохамед, което в най-голяма степен отговаря на специфичните за бедуинското население на Либия трибалистки порядки и светоусещане. В по-глобален план Кадафи е повлиян както от маоистката доктрина и културна революция, така и от идеолозите на руския анархокомунизъм от XIX век. Още с първите си стъпки новият режим не само премахва останките на колониализма (ликвидиране на чуждестранните военни бази на либийска територия, установяване на контрол върху дейността на нефтените компании и прогонване на католическите монаси, както и на италианските заселници), но и задушава в зародиш наченките на парламентарната демокрация и отменя конституцията на страната, както и по-голямата част от наследените от кралския режим закони. Авторитарният режим се установява с помощта на укази на Командния революционен съвет - през декември 1969г. е обнародван т.нар. Акт за защита на революцията, по силата на който се наказва със смърт участието в демонстрации срещу целите на революцията; три години по-късно с нов указ се въвежда смъртно наказание за стачки и за упражняване правото на сдружаване; с Акт 71 от май 1972г. не само се забранява несанкционираната политическа дейност, но тя е приравнена с национално предателство и т.н2.

Първоначално идейно-политическата трансформация на либийското общество приема формата на "връщане към корените". Още от началото на 70-те години Кадафи поема курс към ислямизация и арабизация на либийското общество (ликвидиране на казината, нощните локали, забраната на алкохола, премахването на надписите на латиница и въвеждане на изискването всички официални документи да са на арабски език, включително и чрез добавяне на арабска страница към чуждестранните паспорти и т.н.) и въвежда някои елементи на ислямското право - шариата (още от 1972г. зауглавни престъпления се предвиждат телесни наказания, а пет години по-късно Коранът е провъзгласен за основен закон на страната на мястото на отменената временна конституция). През същия период се провежда и съответната ислямска "културна революция", в рамките на която е наложена забрана за всички възгледи, противоречащи на исляма.

Подобно и на китайския си модел, "културната революция" на Кадафи е преди всичко основен инструмент за укрепване на личната власт на "Вожда". В Либия тя първоначално се съпътства с национализацията на ислямската религиозна собственост и с рязкото ограничаване властта и влиянието на ислямските богослови - улемите. В рамките на джамахирията се отстоява тезата, че Коранът като свещена книга и ислямът като официална религия не се нуждаят от посредничеството на духовенството.

Предвидимите протести на богословите са овладени с твърда ръка и Кадафи въвежда свой вариант на секулярен фундаментализъм, присвоявайки си прерогативи в тълкуването на исляма. Политическата структура на джамахирията претърпява различни структурни сътресения, без обаче да постави под въпрос властта на Кадафи. През 1977г. просъществувалата само четири години единствена легална политическа организация в страната - Арабският социалистически съюз, е заменена от т.нар. "революционни комитети". В унисон с "Третата световна теория" е приета Декларация за установяването на властта на народа. Революционният команден съвет се разформирова, а неговите членове се избират в състава на Генералния секретариат на Генералния народен конгрес - своеобразния парламент на Джамахирията. Последният избира и висшия орган на изпълнителната власт - Генералния народен комитет.

В края на 70-те години Кадафи въвежда сложна система на отделяне на "революцията" от структурите на властта. Полковникът и неговото обкръжение от най-видните политици на страната (Абдулсалам Джалуд, Абу Бакир Юнис Джабер, Хуелди Хемиди и Мустафа Харуби) се отказват от официални постове в държавния апарат. С този ход на практика Кадафи всъщност още по-успешно субординира държавната машина на своята воля, монополизирайки ролята на духовен и идеологически вожд на нацията. Поредната голяма административно-политическа реформа е лансирана през 1994г., когато полковник Кадафи излага концепцията си за Народните ръководства.

Според либийския лидер, Джамахирията е изживяла етапа на централизирана държава и преминава към федерален модел, в който самостоятелни общини постепенно ще изземат административните и икономическите функции на държавата, която ще бъде компетентна единствено по общонационалните въпроси4.

Така трансформираната политическа система на джамахирията представлява взаимодействие между двете сфери на властта - първата обхваща държавната администрация и технократичната й върхушка, докато втората и по-висша сфера е представлявана от самия "вожд на революцията" и неговото непосредствено обкръжение, на което обаче е подчинен целия сектор за сигурност. Това позволява на Кадафи да се дистанцира от поредицата от икономически неуспехи на изпълнителната власт, които най-често са следствие на собствените му погрешни стратегически решения във вътрешната и особено във външната политика. Ако трябва да опишем тази система с критериите на съвременното демократично общество, ще констатираме, че тя представлява антипод на публичността, прозрачността и отговорността и дори създава впечатление за институционална конспиративност и абсолютна непредсказуемост.

Същевременно, отчуждаването на полковник Кадафи от държавническите функции му дава възможност успешно да гради ореола си на некорумпиран от привилегиите на властта и от съблазните на градската цивилизация революционен пророк, останал верен на бедуинските си корени и на ислямската традиция. Дори физически Вождът се изолира от административните центрове на страната, живеейки в палатката си в района на казармите край град Сирт. Бедуинският протокол, включващ внезапни покани за аудиенция и среднощни пътешествия из пустинята, става задължителен за всички високопоставени чуждестранни посетители, принудени да се впишат в странния бит на полковника3.

Подобни идеи кореспондират със забелязваната от редица чуждестранни наблюдатели тенденция към бюрократичен хаос във функционирането на държавни институции и публичните услуги в страната. Но ако хаосът и неефективността са типични за публичната сфера, системата на личната власт на полковник Кадафи и подчинения й сектор за сигурност са нейната противоположност и представляват ефикасен инструмент за гарантиране на властта. Полковникът държи изкъсо чрез лично доверени му лица огромния сектор за сигурност и преди всичко Батальоните за сигурност (Катаиб ал-Амн), които са дислоцирани във всичките големи либийски градове. Негов "контингент" е и военното разузнаване (Истихбарат ал-аскария) и Организацията за сигурност на Джамахирията (Хайат Амн ал-Джамахирия)4.

Кадафи еднолично определя насоките и приоритетите и формулира инициативите на външната политика на Либия7. Негова е отговорността и за десетките неуспешни и често оценявани като проява на авантюризъм проекти за обединяване на арабски държави в различните регионални формати, в които неизменно на джамахирията се отрежда ролята на мотор на единството. Панарабизмът и противопоставянето на Израел под антиционистки лозунги са неизменно декларираните стратегически цели на либийската външна политика. Кадафи обаче не само не получава ключова роля в арабско-израелския конфликт, но Египет и Сирия дори не го информират за съвместната си контраофанзива срещу Израел през 1973г., известна като Йом Кипур. Независимо от това унижение, амбициозният либийски ръководител не се отказва от различните проекти, насочени към утвърждаване на собствената му роля в арабската политика и към превръщането на джамахирията в средище на юнионистката дипломация. От втората половина на 70-те години Кадафи повежда борбата срещу "съглашателския" курс към сепаративен мир с Израел, провеждан от египетския президент Ануар Садат. През декември 1977г. в Триполи е създаден т.нар. Национален фронт на твърдостта и противодействието, в който влизат повечето радикални арабски режими.

Съчетанието между благоприятната международна конюнктура и развитието на този най-важен отрасъл на либийската икономика създава и нужните ресурси за финансирането на скъпоструващи външнополитически инициативи, както и за по-нататъшно развиване на лидерските претенции на джамахирията и нейния ръководител. Ако по отношение на Запада Кадафи започва да прилага формулата "нефт и политика", спрямо радикалните си съюзници той използва нейната производна - "нефтодолари и политика"5. Всъщност това е и онзи магнит, който превръща Триполи в любима дестинация на различните професионални революционери, "терористи с кауза" и представители на опозицията от различни държави в света.

2.Свалянето на Кадафи и състоянието на страната след 2011г.

Сутринта на 19 март 2011г. силни експлозии оттекват в Бенгази. Войските на Кадафи правят морски десант в градчето Джарджура. Либийските правителствени войски навлизат в западните покрайнини на Бенгази. Либийската опозиция сваля военен самолет на правителствените сили. Верните на Кадафи бойни части започват настъпление към Бенгази от три страни. Армейските подразделения започват щурм от южна посока и по море. Въстаниците монтират бетонни заграждения по улиците, водещи към сградата на съда, където е разположена щабквартирата на Преходния национален съвет на опозицията. СпоредАл Джазира в един от западните квартали в престрелка с настъпващите проправителствени сили са убити 8 души. Френският президент Никола Саркози събира в Париж на съвещание за Либия 15 президенти и премиери, както и ръководители на регионални организации. Те съгласуват действията си срещу режима на Кадафи. Съвещанието в Париж е открито със среща в тесен кръг, на която Саркози кани британския премиер Дейвид Камерън и държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън. На среща на "тройката", а след това и на съвещанието, се изработва план за "атака" срещу войските на Кадафи.

В Средиземно море САЩ разполага с 5 бойни кораба, включително един есминец с ракети. В същото време САЩ има 42 самолета F-16 в базата Авиано в Италия. На разположение на САЩ са редица военни бази в Гърция, Малта и Турция. Италия дава съгласието си за използване на територията ѝ против Либия. Берлускони заявява, че Италия е "готова да се включи към международните военни усилия, като предостави въздушните си бази". Именно на Италия принадлежат пет от най-близките до крайбрежието на Либия авиобази, разположени в южната част на Сицилия. Дейвид Камерън заявява, че Великобритания е готова да вземе активно участие в операцията в Либия. Готовност за участие в операцията изразяват и Белгия, Холандия,Норвегия и Дания. Веднага след срещата започват военните действия срещу Либия. Първият удар на френските изтребители поразява военна машина на либийските сили. След това френски изтребители обстрелват и унищожават 4 танка на силите на Муамар Кадафи. Ударите са нанесени югозападно от Бенгази. Международната операция срещу Кадафи носи името "Зората на Одисей". Британското участие във войната срещу Кадафи пък носи името операция "Ellamy". Операцията на Франция носи името "Harmattan", а операцията на Канада - "MOBILE".




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Външна политика на Либия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.