Теория на речевите актове


Категория на документа: Икономика


ПРЕДМЕТ НА ТЕОРИЯТА НА РЕЧЕВИТЕ АКТОВЕ

1. Речев акт, речева дейност, речева комуникация.

Терминът теория на речевите актове се употребява в широк и тесен смисъл. В първия случай той означава комплекс от идеи за обяснение на речевата дейност и е синоним на теорията на речевата дейност. Във втория случай той представлява название на една конкретна теория, която получава широко разпространение в целия лингвистичен свят и която разработва проблемите на речевата комуникация в теоретичен и приложен аспект (англ. speech act theory, theory of speech acts).

Ядро на теорията на речевите актове (ТРА) съставят идеите, изложени от английския логик Джон Остин в лекционния му курс, изнесен в Харвардския университет през 1955 година и публикуван през 1962 година под заглавието How to do things with words (на бълг. Как с думи се вършат неща - София, 1996). По-късно Остиновите идеи са развити от американския логик Джон Сърл в монографията Speech acts: an essay in the philosophy of language ("Речевите актове. Опит във философията на езика") (1969). В обсъждането на идеите на Остин активно се включва и известният английски логик Питър Стросън.

В първата половина на ХХ век езикознанието е съсредоточено върху изучаването предимно на езиковата система. От втората половина на 60-те години вниманието на лингвистичните среди се пренася върху проблематиката на речевата дейност и нейния продукт дискурса. Теорията на речевите актове става изключително популярна. Това се дължи, от една страна, на популярността, която добиват лекциите на Джон Остин, сред лингвистите от англоезичния свят, от друга страна, и това е по-важната причина, това се дължи на факта, че теорията на речевите актове улавя и разкрива един важен аспект на речевата дейност, който в другите концепции за дейността не получава нужното внимание.

ТРА е един от продуктите на постструктурната еволюция във възгледите за предмета на лингвистиката. В началото на тази еволюция стоят изследванията, направени в рамките на функционалната парадигма и лингвистичната прагматика. Според функционалистите - независимо от школата, към която принадлежат, - най-важната задача на на науката за езика е да се търси отговор на следните два въпроса: (а) как хората използват езика, т.е. как се образуват различните видове значения при употребата на езика; (б) по какъв начин е структуриран езикът за целите на комуникацията, т.е. как са организирани езиковите обекти да произвеждат значения. Във функционализма се налага гледната точка, че трябва да се изучава не езикът, а употребата на езика. Ето как според холандския лингвист Симон Дик се дефинират различията между формалната и функционалната парадигма в лингвистичната теория.

1. Как се дефинира езикът: във формалната парадигма - езикът е набор от изречения; във функционалната парадигма - езикът е инструмент за социално взаимодействие.

2. Първична функция на езика: във формалната парадигма - изразяването на мисли; във функционалната парадигма - комуникацията.

3. Система и нейната употреба: във формалната парадигма - изучаването на езиковата компетенция има логически и методологичен приоритет пред изучаването на речевата дейност; във функционалната парадигма - от самото начало изучаването на езиковата система трябва да има място в рамките на езиковата употреба.

4. Език и среда на употреба: във формалната парадигма - изреченията трябва да се описват независимо от средата (контекст и ситуация), в която се използват; във функционалната парадигма - описанието на изказванията трябва да осигури възможности за описание на тяхното функциониране в дадена среда.

5. Отношение между синтаксис, семантика и прагматика: във формалната парадигма - синтаксисът е автономен по отношение на семантиката; синтаксисът и семантиката са автономни спрямо прагматиката; във функционалната парадигма - прагматиката е функционална рамка, в чиито предели трябва да се изучават семантиката и синтаксисът; семантиката е подчинена на прагматиката, а синтаксисът - на семантиката.

Освен ТРА с функциониращия език се занимават такива лингвистични направления, като лингвистичната прагматика, лингвистиката на текста, социолингвистиката, функционалната граматика и др.

Езиковата дейност на човека се разглежда в два основни аспекта:

1. Като употреба на езика при обмяната на информация в комуникативния процес;

2. Като ментална и интелектуална дейност, свързана със съзнанието и мисленето.

Вторият аспект в разглеждането на езиковата дейност е предмет на така нар. когнитивна лингвистика. Когнитивната лингвистика разглежда езиковите значения като когнитивни феномени, които "осветяват" структурата на съзнанието, нейните формати и вътрешно устройство, т.е. езиковите значения се представят като вербални аналози на структурата на съзнанието. Един от основните въпроси на когнитивната лингвистика е тъкмо въпросът как структурата на съзнанието е репрезентирана с помощта на езиковите знаци.

Първият аспект в разглеждането на езиковата дейност е предмет на така нар. лингвистична прагматика. Лингвистичната прагматика изследва употребата на езика от хората, т.е. тя е научна област, която изучава функционирането на езиковите знакове в речта. Тя е свързана с говорещия субект, с адресата, с тяхното взаимодействие в процеса на комуникация и със ситуацията на общуването. Под взаимодействие между говорещ и слушащ в процеса на комуникация се разбира взаимодействие, при което говорещият отнася езиковите изрази към действителността според своята интенция, т.е. той влага в тях съдържание и внушение, а слушащият възприема това съдържание и внушение чрез интерпретация на изказването по определени принципи.

И така ТРА - разбирана като част от лингвистичната прагматика - е лингвистика на говорещия, или илокуционна лингвистика ("какво казвам или какво правя, когато казвам", т.е. каква е целта на това, което казвам).

Лингвистиката на слушащия се нарича перлокуционна лингвистика ("какво искам от слушащия да направи, когато казвам", т.е. какво е въздействието на речта върху мислите, чувствата и постъпките на хората).

В езика онтология и прагматика съществуват в неразривна връзка и взаимодействие. Значението на езиковия знак е обърнато както към извънезиковата действителност, така и към хората, говорещи за тази действителност. Ето защо едва ли може да се говори за ясна граница между семантика и лингвистична прагматика. По-скоро може да се говори за граница между когнитивните и прагматичните аспекти на езиковото значение.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теория на речевите актове 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.