Принципи на международните преговори


Категория на документа: Икономика


УНИВЕРСИТЕТ ЗА НАЦИОНАЛНО И СВЕТОВНО СТОПАНСТВО

Факултет "Международна икономика и политика"

РЕФЕРАТ
Тема: "Принципи на международните преговори"

Изготвил: Ръководител...........
Дилян Петров Василев /Проф. д-р Г. Генов/
Специалност: МО
Факултетен номер: 106228
ПЪРВА ЧАСТ: Понятие за принципи и норми на международното право

I. Що е международно право?

Международното право се състои от правила, норми и принципи, които се отнасят към отношенията и взаимодействията на нациите. Това не означава, че международното право трябва да се възприема като правила, налагани върху приблизително 190-те нации в днешния свят; по-правилно е да се каже, че правилата са били създавани и развивани от нациите и техните предшественици през последните 5000 години. Накратко казано, традиционната дефиниция на международното право гласи следното: международното право са колективните закони, които управляват и наблюдават правните отношения между или сред държавите/нациите. За да се класифицира като субект при традиционната дефиниция на международното право, държавата трябвало да бъде суверенна, т.е. да притежава територия, население, правителство и способността да участва в дипломатически или външни отношения. Държави в границите на САЩ, провинциите и окръзите не се считали за субекти на международното право, защото не притежавали законният авторитет да участват в чуждестранни отношения. Индивидите също не попадали в рамките на субекти, които се радвали на правата и задълженията при международното право.

Една по-съвременна дефиниция разширява традиционните представи за международното право, за да се удостояват с права и задължения междуправителствени, международни организации и дори индивиди. Организацията на Обединените нации, например, е международна огранизация, която има способността да взема участие в договорни връзки, управлявани и задължени от международното право с държави и други международни организации. Индивидуалната отговорност при международното право е особено значима в контекста на осъждането на военнопрестъпници и развитието на международните човешки права.

Едно от най-ранните правила на международното право е имунитетът на посланиците и пратениците. Това правило дава на една държава уверение, че когато тя изпрати посланика си в друга държава, той няма да бъде лично обезпокояван или наранен. Това уверение обаче си има цена: държавата-изпращач трябва също да се въздържа от тормоз или нараняване на посланика на държавата-приемник. Това отношение цена-полза стои зад всяко правило на международното право. Идеята за компонента цена-полза на свой ред предполага два още по-фундаментални принципа на международното право - принципът на равенството и принципът на реципрочността. При принципа на равенството държавата-изпращач и държавата-приемник имат едни и същи права и задължения. Ако едната е островна държава с площ един квадратен километът, а другата е суперсила, те имат равни права, задължения и дългове пред международното право. При принципа на реципрочността държавата-изпращач получава предупреждение, че ако навреди на посланика на държавата-приемник, последната ще отвърне с нараняване или най-малкото с арест или задържане като заложник на посланика на държавата-изпращач.

Правилата на международното право са възникнали, защото държавите са преценили, че националният им интерес трябва да бъде удовлетворяван чрез поредица от правила, норми и принципи, които са обосновани от равенство и реципрочноост. Въпреки че международната правна система няма законодателна власт, главен изпълнител и съд с универсална юрисдикция, правилата му се спазват колкото, ако не и повече, правилата на закона в рамките на която и да е държава. Международното право не се нарушава по-често от, например, обикновеното криминално право. Нещо повече - докато правилата на международното право се разширяват по обхват и тежест с времето, вездесъщият принцип на реципрочността уверява, че правилата ще бъдат третирани като едно цяло. Следователно, ако една държава специфично правило на международното правило, защото е решила, че собственият й интерес изисква това нарушение, тя може да открие, че други страни ще отвърнат с нарушение на други правила, която първата държава иска да запази. Например, през 1979 г., когато Иран прибягва до исторически безпрецедентният арест на американски дипломати и консулски офицери, САЩ отвръща с навлизане в иранските банкови сметки и замразяване на ирански активи със стойност 13 милиарда долара. Това нарушаване на държавна собственост очевидно е било престъпление срещу международното право, но било оправдано като "контрамярка", за да се принуди Иран да освободи пленниците. Единственият рационален икономически избор за Иран бил да отстъпи - пленниците били върнати невредими в САЩ, а в замяна САЩ размразяват активите. Изборът от страна на пострадала държава на различно правило на международното право за нейна контрамярка е вариация на стратегията от теорията на игрите "каквото повикало, такова се обадило". Това е фундаментален принцип, който действа, за да подсили авторитета на цял набор от международни правила.

В по-ранни времена, когато правилата на международното право били по-малко, прибягването до война била по-вероятна форма на ответен удар отколкото днес. С напредването на историята правилата на международното право стават все по-плътни, появяват се още нации на световната сцена, комуникацията между държави и хора става все по-лесна. Тези предпоставки пораждат много повече възможности за стратегии от типа "каквото повикало, такова се обадило за нещо друго". Днес една пострадала държава може да избере контрамярка, която е пропорционална на първоначалното нарушения. Значителен резултат е намаляването на тенденцията за отговор от типа "каквото повикало, такова се обадило" да ескалира. Има много по-малка нужда да се прибягва до върховната контрамярка - войната.

II. Източници на международното право

Международният съд е основан през 1945 г. като наследник на Постоянния международен съд, който бил основан през 1920 г. под ръководството на предшественика на ООН - Обществото на народите. Постоянният международен съд преустановява дейността си по време на Втората световна война и е разпуснат официално през 1946 г. Международният съд е постояннен международен съдебен орган, със седалище в Хага, и е основният съдебен орган на ООН. Състои се от 15 съдии, всеки от различна държава. Съдиите се избират от Генералната асемблея и Съвета за сигурност на ООН и трябва да получи абсолютно мнозинство и от двете за да заседава.

Международният съд има правомощия и юрисдикция само въвху държави, които са му дали съгласието си. Съдът не може да изслуша спор между две или повече страни, когато една от тях не е приела юрисдикцията му. Това може да се случи дори когато страната, отказала съгласие, се придържа към статута на Съда - само придържането към статута не предполага даване съгласие на Съда. Освен това Съдът няма юрисдикцията над спорове между индивиди или други субекти, които не са държави. Няма правомощия и върху въпроси, които са под влиянието на вътрешния закон, вместо на международния.

Член 38, ал. 1 от Устава на Международния съд изброява източниците на международното право и уверява, че международното право се основава на международните обичаи, конвенции или договори и основните принципи на правото. Правилото трябва да произхожда от един от тези източници, за да се счита за международен закон.

А) Традиции и обичаи - традиционното международно право се определя като обща правна практика от член 38, ал. 1 (б). Държавите следват такава практика поради чувство на правно задължение. Правилата или принципите трябва да бъдат приети от държавите като правно обвързващи за да се смятат за правила на международното право. Следователно, самият факт, че един обичай е широко следван не го прави правило на международното право. Държавите също така трябва да смятат за задължително да спазват обичая и не трябва да вярват, че са свободни да се отклонят от него когато избеерат, или да го спазват само от вежливост или морално задължение. Това изискване се нарича "opinio juris".

Някои от критиките на традиционното международно право са насочени към субектвиния му характер и неговото непостоянство. Съществуват големи разлики в мнениета на държавите и в интерпретирането им на въпроси, които засягат международното право. Следователно е почти невъзможно да се открие достатъчно съгласуваност между държави, за да се извлече традиционно международно правило от обща практика. Нещо повече, дори и ако една държава или съдия прецени, че една практика е правило на традиционното международно право, друг човек, вземащ решения, може да стигне до различно заключение. Общо поглденато, процесът на установяване на правилата на традиционното международно право е дълъг и затруднен от днешния бързо променящ се свят.

Б) Конвенции и договори - конвенционалното международно право включва международни споразумения и законодателнои договои, които установяват правила, изрично признати от държавите, дали съгласие. Само държави, които участват във и са подписали споразумение, са обвързани от него. Голям брой държави обаче доброволно се придържат към споразумения и приемат клаузите им като закон, дори и без да участват в тях. Най-важните споразумения в това отношение са Конвенцията по геноцида, Виенските конвенции и клаузите на Устава на ООН.

III. Сферите на международното право

В наши дни обхватът на международното право достига до много различни сфери. Сред тях са:

1. Световният океан - около 70% от земната повърхност е вода. Международните правила, систематизирани в Конвенцията по закона за морето (1944) на ООН, определя ширината на територалните морета (12 мили) и обхватът на изключителните икономически зони (200 мили), изчисляването на континенталния шелф, риболовните райони и режимите на запазване, защитата на застрашени водни видове, минерланата експлоатация на морското дъно, идентифицирането на плавателни съдове, свободата на навигацията и търговията, и много други области.

2. Полярните региони - Арктичният кръг е водна маса, подчинена на правилата за океаните. Антактида е континент, разделен на сектори, върху които някои нации са предявили права за доминиране, обект на общите принципи на международното право, уважаващи правилното отношение към околната среда и минните дейности.

3. Въздушното пространство - по-нискостоящите държави имат върховна власт върху своите въздушни пространства, но продължителните договорни режими са изработили принцип за идентифициране, лишаване от свобода, преминаване на чуждестранни самолети и отговорност за инциденти.

4. Космическото пространство - някога смятан за отворена територия, космосът и всички неземни обекти днес се считат за "общи наследство на човечеството." САЩ, например, не притежават Луната, въпреки че те първи изпращат човек там.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Принципи на международните преговори 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.