Основни насоки за сътрудничество в областта на разузнаването и охраната на обществения ред


Категория на документа: Икономика


Основни насоки за сътрудничество в областта на разузнаването и охраната на обществения ред

1. Въведение - насоки за развитие на разузнавателната дейност и дейността по охрана на обществения ред

Както е известно от литературата, третираща проблемите, свързани с опазването на обществения ред и дейността по набиране на разузнавателна информация, днешния свят се отличава с несигурност и нестабилност поради редица причини - нарастване на заплахите от външна и вътрешна престъпност, разрастване на проблемите с тероризма, наличие на заплахи срещу информационната сигурност и пр. От друга страна, за съвременните държави е характерна интеграцията в определени области- като например интеграцията в областта на икономическото и социалното пространство в рамките на ЕС, интеграцията в областта на сигурността в рамките на ООН, интеграцията в областта на защитата в рамките на НАТО и пр. В тази среда, основната насока на дейностите по осигуряване на вътрешен ред и сигурност са свързани със сътрудничество. Това сътрудничество е на базата на взаимни двустранни или многостранни интереси, както и на базата на взаимен обмен на информация и др. Следва да се посочи, че сътрудничеството е различно за отделните държави и организации. Така например, за ЕС, по - скоро е характерно синхронизиране на законодателството, докато за организации като НАТО например, е характерно обявяване на общи стандарти и следене и контрол за спазването им.

Разбира се, в международен план, най - силно сътрудничество се осъществява в рамките на ЕС и НАТО. Както е известно, терористичните групи и организираната престъпност имат международен характер и се възползват от бързите комуникации, обмена на информация и относително голямата свобода на движение. Затова е изключително важно държавите и организациите като НАТО и Европейския съюз да обменят информация и тясно да си сътрудничат в борбата с тях.

Европейският съюз обмисля нови форми на сътрудничество предвид ограничените ресурси и отхвърлянето на предложението на Европейската комисия да се създаде централно хранилище за ваксини. Междувременно НАТО работи по изискванията в случай на подобни бедствия и се опитва да включи специализираните медицински центрове в ученията по регулиране на кризи. Широко разпространено е убеждението, че в тази насока има широко поле за диалог, сътрудничество и координация между двете организации. За да могат да реагират адекватно на биологична терористична атака и пандемии, Европейският съюз и НАТО трябва да засилят обмена на информация и опит, да отделят повече внимание на овладяването на риска, да проучат реакциите на другите култури, да обменят най-добрата практика на международно равнище и да увеличат своята подготвеност. От институционална гледна точка Европейският център за предотвратяване и контрол на заболяванията и Центърът на НАТО за оръжията за масово унищожение трябва да осигурят необходимата координация.

Актуалността на избраната тема произтича от факта, че премахването на заплахите, стоящи пред сигурността може да се осъществи само чрез интеграция и взаимно сътрудничество както на базата на отделни организации, така и на базата на отделни институции в рамките на даден публичен сектор или националност.

2. Еволюционни и институционални проблеми на сътрудничеството

Ефективната превенция и контролът върху престъпността и заплахите за вътрешна сигурност не са възможни без ефективно международно сътрудничество. То се заражда при възникнала обща опасност от увреждане на интересите им чрез престъпления, извършени на техните територии или от територията на трети страни.

Историята на междудържавните отношения познава като една от първите форми на сътрудничество физическото предаване на престъпници на друга молеща страна като израз на добра воля и без международни договори. С развитието на обществото се усложняват и формите на сътрудничество между държавите. Държавните интереси налагат това сътрудничество и то еволюира с времето.

Сътрудничеството се оказва необходимо за борбата с морското пиратство, контрабандата, включително доставката на дрехи, храни и оръжие за воюващи страни, в случаите на бягство на опасни престъпници на територията на друга страна. Постепенно от отделни несистемни прояви сътрудничеството се превръща в системна дейност, развивана на двустранна и многостранна основа.

Еволюират и санкциите по отношение на правонарушителите - от санкции срещу определено лице или лица, участващи в извършване на групови престъпления, те придобиват характер и на колективни. В отделни случаи санкциите са насочени срещу самата държава, която след неуспешни войни е наказвана от страната- победителка или от международната общност чрез налагане на контрибуции и отнемане на територии.

Международното сътрудничество се оказва преди всичко необходимо при преследване на пиратството, следвано от съвместни мерки срещу търговията с хора (с роби): търговията с жени и деца; фалшифицирането на пари; незаконен трафик на наркотици; разпространение на порнография; повреждане на подводни кабели; сблъскване на морски съдове; неоказване помощ в морето, тероризъм, трафик на автомобили и крадени вещи и др. Всички тези дейности са незаконни / престъпни/ и са реална опасност за нарушаване както на вътрешния ред и сигурност, така и на реда в рамките на региона или общността.

Сътрудничеството е резултат от развитието на научното и информационното направление, основано на обмен на идеи за съвместни действия на правителства, насочени срещу отделни видове престъпност или заплахи за сигурността.

Тези идеи се формират главно под въздействие на известни западноевропейски пеналисти, отстояващи тезата за международно наказателно право. Научното сътрудничество преминава през обмен на информация в областта на наказателното законодателство към първите опити за подготвяне на правни норми, отговарящи на интересите на две или повече страни. Конгресите на наказателноправниците (криминалистите) от 19-и век съдействат за укрепване на сътрудничеството в Европа, където доминират французи и германци. През 1872 г. на първия международен пенитенциарен конгрес, състоял се в Лондон, е създадена Международната наказателна и пенитенциарна комисия, чиито функции през 1950 г. преминават към ООН. По инициатива на Франц фон Лист през 1888 г. се създава Международно криминалистично общество, на чиито конгреси се обсъждат възможностите за координиране дейността на полицията в борбата с престъпността. На конгреса в Монако (1914 г.) е прието решение за централизация на информацията относно външни белези на престъпниците, дактилоскопските данни и др.

В съответствие с резолюциите на Обществото на народите през 1920 г. е създаден Съвещателен комитет по търговията с опиум и другите наркотици, а през 1926 г. - Съвещателен комитет на експертите за борба с робството. Същата година на конгреса на Международната асоциация по наказателно право (МАНП) е приета Резолюция за унифициране на принципите за престъпленията и наказателната отговорност в наказателните закони на отделните държави (77, 18-19). На 3-ия конгрес на МАНП е обсъден проблемът за тероризма и неговите форми.

Създаването на ООН през 1945 г. открива широки възможности за международно сътрудничество в превенцията и контрола върху заплахите за вътрешната сигурност. Политическите и правните основи на международното сътрудничество са заложени в чл. 1 от Устава на ООН. Задачата по осигуряване сътрудничеството на страните- членки при решаване на икономическите, социалните, културните и хуманитарните проблеми е поверена на създадения през 1946 г. Икономически и социален съвет (Глава X от Устава на ООН). Съветът координира сътрудничеството и в областта на превенцията на престъпността. В съответствие с Резолюция на Общото събрание на ООН от 1 декември 1950 г. се пристъпи към изграждане на мрежа от национални кореспонденти, от чиято среда бяха формирани регионални консултативни експертни групи. С Резолюция на Икономическия и социалния съвет от 1969 г. групите бяха преобразувани в консултативна група на ООН, която много години фактически определя превантивната политика и сътрудничество в превенцията на престъпността.

С приемането на Резолюция 1584/1 от 21 май 1971 г. на ИСС се поставя началото на нов етап в дейността на ООН по превенцията на престъпността и третирането на правонарушителите -учреден е Комитет по претенцията и контрола над престъпността, чиито членове се назначават от ИСС.

Понастоящем основно значение имат няколко документа на ООН. Началото е поставено с Миланския план за действие (1985 г.), известен като акт на консенсуса при съществуващото блоково противопоставяне и поставил началото на борбата с организираната престъпност. Другите документи са Политическата декларация и Глобалният план срещу организираната транснационална престъпност (1994 г.) и Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност (2000 г.), известна като Конвенцията от Палермо.

В отделни области международното сътрудничество се осъществява в съответствие с приети от ООН конвенции.

Пътят за широкото международно сътрудничество е проправян с години. От общи проблеми като този за причините на престъпността (1960 г.) или признаване правото на правителствата да приемат ефективни мерки за борба с престъпността в рамките на икономическото и социалното развитие (1970 г.) се преминава към обосноваване на потребността престъпността да се разглежда не само като национален, но и като международен проблем (1980 г.). Това става на 6-ия конгрес на ООН за превенцията на престъпността и третирането на правонарушителите. След като на 5-ия конгрес (1975 г.) се обсъжда феноменът ..престъпления с транснационален характер" (пиратство; незаконен трафик и търговия с наркотици; тероризъм), пет години по-късно се търсят основанията за качествените изменения на престъпността: индустриализацията и развитието на средствата за комуникации; политизацията на престъпността.

Следва да се обобщи, че след Студената война, големите играчи и стратегически актьори на международната сцена се затвърждават като регионални сили. В същото време, много региони стават, а други остават нестабилни. Примерите са много - Балканите, Близкия изток, Кавказ, Индо-пакистанския регион. Макар вероятността за голяма война с конвенционални оръжия да е нищожно малка, над новия международен ред стои опасност от асиметрична заплаха, такава каквато бе реализирана на 11 септември 2001, която на свой ред поражда психозата на несигурността. В същото време наблюдаваме и известна доза дисконтинюитет в международните отношения след 11 септември 2001. На първо място, наблюдаваме еволюция в природата на заплахите. На второ място, новата терористична заплаха е аморфна, липсват й териториални ограничения и националните системи за отбрана разполагат с т. нар. нулево време за предупреждение (zero warning time). На трето място, все по-размита става границата между външната и вътрешната сигурност на отделните държави. Така, например, запазването на независимия статут на Косово касае и България, а Чечения е не само вътрешен за Русия въпрос, поради създадената мрежа, която поддържа воюващите там.

Липсата на ясна стратегическа ориентация на Европа в момента изглежда малко парадоксална с оглед на това, че ХХ век започна с доминиращата геоколониална европейска система на световен ред. Докато по време на студената война, в присъствието на една 5 млн. съветска армия бе нормално европейците да зависят по отношение на своята сигурност от една неевропейска сила, то в новите политически условия това изглежда неестествено. Съвсем ясно е, че без самостоятелна военна политика, Европа никога няма да завърши интеграцията си. Тя притежава нужния потенциал да реши тази дилема и няма предпоставки, които да й пречат тя сама да поеме отговорността за своята сигурност, но като че ли европейците все още предпочитат някой друг да плаща сметката за европейската и глобална сигурност.

3. Сътрудничество в рамките на Европа и Америка

Въпросът за изграждането на европейски отбранителни общности стои от самото начало на създаването на ЕС, тъй като за радетелите на европейска федерация е ясно, че процесът на интеграция на ЕС не може да бъде успешно завършен без създаването на самостоятелна европейска отбрана. Опитът за създаване на европейски отбранителни сили е тясно свързан с колебанията в интеграционните процеси и еволюцията в институциите на ЕС, с желанието на отделни водещи страни да задълбочават интеграцията за сметка на суверенитета на държавите -нации, с началото на блоковото противопоставяне и сложните отношения между двете страни на Атлантика. Въпросът за изграждането на самостоятелна външна политика и политика на сигурност придобива нови, още по-динамични измерения след края на Студената война, а в още по-голяма степен след разпада на Югославия и след най-новите развития, последвали терористичните атентати от 11 септември 2001, когато представите и дефинициите за сигурност и ролята на институциите с мандат да поддържат международната сигурност се изменят радикално.

Желанието на ЕС да бъде по-активен актьор на сцената на международната сигурност е следствие от неговата стабилна позиция като регионален икономически блок на глобалния пазар, засилената степен на интеграция, която да позволява изграждането на обща външна политика и политика на сигурност, както и на засилващата се значимост на проблемите на сигурността след разпада на биполярния ред в международните отношения, които също търпят еволюция.

Отворен остава въпроса за дългосрочната перспектива пред трансатлантическата връзка, под чийто сигурен чадър Европа постигна своя икономически просперитет след Втората световна война. Едва ли можем да очакваме резки обрати, охладняването на отношенията от двете страни на Атлантика е факт, който има пряко отношение върху глобалните перспективите пред сигурността и в частност върху бъдещето на Югоизточна Европа, която придобива геополитическа значимост в новите условия на международния ред. Тези напрежения, едва ли, биха могли да бъдат изгладени преди баланса в новата среда на международната сигурност да придобие по-ясни очертания и преди да бъде решено бъдещето на институциите, които в момента поддържат този ред (реформата в системата на ООН, еволюцията на НАТО към политически съюз, успеха на ЕС в развитието на Европейската политика за сигурност и отбрана).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Основни насоки за сътрудничество в областта на разузнаването и охраната на обществения ред 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.