Лекции по теория на финансовия контрол


Категория на документа: Икономика


1.Същност на финансовия контрол и закономерности в
неговото развитие
1. Същност на контрола като обществено отношение
В своето дълголетно развитие кокгролъг има достатъчно богата история, за да се смята, че е обективно необходим атрибут на социалната среда. Неговата поява е свързана с най-ранните дни на човешката съзнателност, развива се и се усъвършенства в наши дни до степени, които отговарят на достигнатото от човешкия гений в общественото развитие.
Същността на контрола изразява най-съществената, най-главната страна, която определя вътрешната относителна устойчивост и дълбочина на процесите, на явленията, на отношенията, проявявани чрез формите и методите на въздействие. Вътрешната относителна устойчивост на контрола като социално явление определя характера на конкретните форми, тъй както и усъвършенстването на конкретните форми внася ново съдържание в същността на контрола. Независимо от етапите на общественото развитие , контролът винаги проявява своето относително постоянство и точно поради това -своите външни, подвижни, променливи страни, които като обща основа го свързват с конкретната социална среда.
Проблемът свързан с изясняването на същността на контрола не е нов като тема в областта на икономическите и обществени изследвания В теорията на контрола се срещат множество определения за същността му, които в преобладаващите случаи само се докосват до външните форми на проява и конкретен начин на съществуване.В някои от тях той е бил разглеждан самостоятелно. В повечето изследвания обаче той е изследван попътно, като фокусът на изследването е бил насочен към други обекти в сферата на общественото битие. Този факт е лесно обясним, тъй като социалния контрол има широко координационно поле, което си взаимодейства на практика с всички структурни и функционални равнища в обществото. Съществено значение тук може да има и фактът, че социалния контрол притежава изключително широка институционалност. Неговите субекти и активни носители могат различни държавни органи, обществени организации, социално обособени групи, политически партии, всеки отделен гражданин. От една страна той може да бъде строго формализиран и да се вписва в контурите на правовия ред, а от друга упражняването му да е спонтанна и дори емоционална реакция. Тези белези и особености на социалния контрол го правят пластичен като обект на анализ и изследване особено когато трябва да е вместен в предварително подготвена логическа система.
Необходимо е, също така да се посочи, че като обществен феномен социалния контрол до такава степен е органично свързан с такива обществени институти като власт, управление, регулиране,че в значителна степен неговото съдържание се припокрива с тяхното. Това естествено не означава, че той е просто агрегиран от тях и не'притежава своя собствена самостоятелност и физиономия. Този факт по-скоро доказва неговата многостранна виталност.
1.1..Анализ на понятието социален контрол
Етимологично понятие „контрол" показва определени различия. Въпреки, че в практическата му употреба съществува общо взето стабилен консенсус, в различните езици съществуват различни акценти. Този факт е особено валиден при ползването на това понятие с цел обозначаването му като обществено явление или процедура. Това лесно може да бъде обяснено с различията в историческата, икономическа, политическа и обществена практика и традиции в различните региони на света. В някои езици контролът се определя като проверка, ревизия, установяване на изправност. Подобно схващане обаче е исторически остаряло и е силно ограничено.
Други изследователи го свързват с прилагането на концепцията за системите и системния подход, което предполага разглеждането на контрола не като стеснена управленска функция, а като изключително широка дейност.
Според този подход, "контролът се отнася до очакваните или желани условия чрез упражняването на позитивно влияние върху явленията и оставяйки на шанса на малките възможности. Той включва използването на надеждна, ясно разбираема и чувствителна система от информация и стандарти, чрез които се обезпечава ефективното и ефикасно получаване и използване на ресурсите при постигането на организационните цели".
Други автори, определят с понятието социален контрол, онзи, който неформалните организации осъществяват върху своите членове. Според тях „във всяка неформална група се установява неформален контрол, целта на който с установяването и закрепването на нормите на поведение в групата. Става дума за групови еталони на приемливо и неприемливо поведение. Дадена личност, за да бъде приета в групата и да остане в нея, трябва да съблюдава тези норми на поведение.
Социалният контрол, осъществяван в неформалната организация, може да оказва влияние и да спомага за достигане на формалната организация. Този контрол може дори да повлияе върху мнението на ръководителите при вземането на справедливи решения. Но в някои случаи нормите на поведение могат да не съответстват на ценностната система на формалната организация".
Многообразието на това понятие се доказва и от други твърдения. Според тях „обективен, мощен и противоречив фактор за комуникационната несъвместимост между групите или между целите на групите и организацията е т. нар. социален контрол. Той може да бъде разглеждан като източник на информационен шум в институционалните комуникации, доколкото е функция на вътрешногруповото поведение, свързана със способността на гоупата да регулира отклоненията в общуването, етиката, облеклото, съобразно естествено наложилите се правила. Социалният контрол се проявява като информационен шум при обсъждане на промени в структурата и процесите ... и най-силно - при нововъведения".
Много по-разпространени са вижданията, които свързват социалния контрол, като проява на пряка сила и власт на авторитета, като елемент на определен порядък, като управление и регулиране.
Считам, че може да се приеме тази по-широка етимологична трактовка на понятието контрол, която много по-обхватно и непосредствено разкрива мястото му обективната социална дейност.
1.1.1. Социалния контрол като отношение на власт
Анализът на социалния контрол налага и изясняването на онези социални категории, с които той е най-тясно преплетен. Естествено целите на изследването не изискват, това да бъде извършено в по-широк обем. То е нужно до такава степен, която ще позволи да се откроят по-релефно белезите на социалния контрол. Най- същественият от тях е, че социалния контрол е властно обществено отношение. Властта е абсолютна, перфектна предпоставка за обективизиране на контрола в социалното битие. Без наличие на власт, независимо от нейните равнища и форми не е възможно да се упражнява контрол. Без власт, контролът би бил хипотеза или оценка лишена от социална приложимост. Това не означава, че контролът е по-тясно понятие и се вмества в понятието власт, а по-скоро, че те взаимно се припокриват. Същественото тук е, че властта се проявява като предходна, първична по отношение на контрола социална категория. Тази зависимост е пряка, и в значителна степен оформя природата на контрола. Формите и механизмът на властта, разгледани конкретно исторически, също така определят и неговата институционалност и приложно поле. Пряката и органична връзка между тези понятия предполага да й се отдели известно внимание.
Като обект на изследване феноменът на властта често присъства в работите на редица изследователи с различна концептуална принадлежност и творчески темперамент. По тази причина властта почти винаги се оказва във всяка парадигма., която има за цел да обясни природата на обществото. Според някои под термина власт ... „трябва да разбираме способността на една или няколко класи да реализират специфичните си интереси". Според други властта се възприема като количествена форма, като „нулев сбор" според, което „всяка социална група ще има толкова власт, колкото няма да има една друга, където ограничаването на властта на една класа означава автоматично нарастване на властта на другата".
Най-пълно развитие този възглед получава от автори, които поддържат тезата, че истинската демокрация е демокрация на участието.
Според тях "публичното" е ключовата дума. Публичното е тъждественото на степента на влияние на дадено решение върху обществото или конкретна общност, на степента в която гласовете на различни хора стават публични (т.е. обществено значими) и биват взети под внимание от управляващите. Другата ключова дума е "овластяване" на всички редови граждани. Това овластяване трябва да е видно както в локалните области, така и по отношение на националната държава. "Гражданското общество полага демокрацията като такъв тип управление, в което не бюрократите и политиците, а овластените хора използват легитимната си власт да отстояват своите свободи... Гражданското общество ни задава такава индентичност..., чрез която ни позволява да осъществяваме контрол върху нашето управление и нашите пазари...за да се възобнови гражданското обществ оза да се реконцептуализират и преустроят вече съществуващите институции или да се възобновят в една международна конфигурация". За различните страни различни институции имат значение. Важното е те да дават реална власт на гражданите по отношение решенията засягащи техния живот. Като цяло основните институции даващи такава власт са локалните и международни граждански сдружения и движения.
Не липсват разбира се и откровени психологически трактовки, според които, „Властта е резултат на междуличностни отношения, при които един човек гледа на другия, като на по-висш по отношение на себе си".
Разнообразието при тълкуването на властта е напълно разбираемо, тъй като тя не е единен и органичен конгломерат, а се разпределя в различни равнища.
В социалното пространство се разполагат и многократно си взаимодействат различните нива на властта. Нивата на властта независимо обаче от тясното си взаимно преплитане запазват относителна автономност и функционален профил. Всяко от тези равнища изразява нечии особени потребности и интереси. Това естествено не означава тотална партикуларизация на властта.
Интегритетът на властта е съществува доколкото е интегрирано и хомогенно самото общество. Многообразието във формите на властта може само да подскаже огромния масив от разнообразни интереси, които са вплетени в тъканта й. Средствата за реализацията на властта, нейните институции и форми функционират в общото
социално пространство като си взаимодействат с останалите системи на социална регулация. Особено важна и значима е връзката между политическата власт и системата на правото в обществената формация.
1.1,2. Легитимност и легалност на социалния контрол
Анализът на този проблем, основателно поставя акцент върху изясняването на понятия като легитимност и легалност. Тези термини най-добре се изясняват, ако те се разглеждат преди всичко на тяхната взаимна обоснованост. Легитимността на определена власт се изразява в социалната необходимост от доминирането и господството на конкретна обществена сила. Легалността на властта е преди всичко юридическо потвърждаване на политически формираната власт. „Властта придава легитимност, правителството гарантира легалност". Не винаги легитимността на властта е доброволна, а още по-рядко, за да не кажем невъзможно е, тя да бъде единодушно приета. Легитимността често се оспорва и това налага търсене на специални способи за нейното оправдание и гарантиране пред социалната общност. Тук се очертава и потребността от социалния контрол, чрез който социумът да гарантира правата си чрез граждански контрол, и обратно, държавата да гарантира функционирането си чрез системата на държавните органи за контрол.
Съотношението между общественото и юридическото битие на властта, винаги намира своето конкретно обективизиране в правната доктрина и практика. Липсата на тъждественост между съществените и правните аспекти на властта, очертават две обособени социални и регулативни сфери - властта и правото. Безусловно правните отношения имат по-широк обхват и санкционират значително по-голям масив от обществени отношения.
Докато легитимността подчертава политическата принадлежност на властта, то легалността разкрива нейните регулативни възможности. Легалността на властта независимо от своите външни форми и метаморфози по същността си предполага принуда чрез закона. Тя е преди всичко юридическо средство, което обосновава самият факт на съществуването на властта, както и нейните методи, рамки на обхват и процедури. Легалността по природата си е рационална, въпреки, че чрез общественото битие се материализират идеи и представи, които често нямат рационален произход. Безспорно не може да се търси тъждественост между легалността на властта и от една страна ролята на държавата в обществения живот от друга. Дейността на държавата като институционален субект далеч надхвърля онази граница от обществените отношения, които са регламентирани от закона. „Винаги съществува набор от практически и технически средства, който се използва от юридическата систематизация и ред. Това не означава, че този набор е „анатомичен", или е напълно произволен, но той подчинен на относително друга логика от тази на юридическия ред, логиката на силовите отношения между борещите се класи, което е отразено в закона особено и чрез специфична мярка".
Политически утвърдената власт се легализира, чрез създадения от самата нея правен регулатор - законът. От своя страна самия правен регулатор определя обществено допустимите основания, пътища и процедури, които биха легализирали и санкционирали политическата власт, като я правят социално оправдана и необходимо поне за една част от обществото.
Най-тясна е тази връзка в онази част от законодателството, което непосредствено легализира властта, каквито са например актовете относно избирането на парламент, на президент, образуване на правителството и други. По този начин се достига до взаимна зависимост между легализацията и легитимацията на властта и правото. До
необходимостта от взаимен контрол между тях не можем в тази връзка да не се позовем на виждането, според което „... държавната власт трябва да бъде съсредоточена в един център, който приема необходимите решения и в качество на правителство да следи за провеждането им в живота. Ако този център сам по себе си е стабилен вследствие на уважението към него от страна на народа ... държавната власт може без опасение и страх от съперничество свободно да предостави на подчинените й системи и институти управлението на значителна част от отношенията, които са обществени, и контролът над тях за да съответствуват на законите".
Липсата на този контрол в исторически план винаги е водела до сливане на регулативно контролните и организационни механизми, до отсъствие на диференцираност между властта и правото. В този случай правото напълно или отчасти се замества от чисто политически актове. Регулативните функции на властта не се осъществяват върху основата на юридически оформено законодателство, а напротив валунтаристично и произволно, в съответствие с неограничените претенции на политическата власт.
Колкото по-разнообразни и широки са връзките между системата на власт и управление в обществото и субекта на контрол в широкия смисъл на това понятие, толкова по-балансирана и завършена е обществената му структура. Тези обстоятелства дават основание да се приеме, че социалният контрол е елемент от системата за управление на обществото. Като такъв контролът притежава своя собствена легалност. Несъмнено тя се осъществява чрез действието на нормативни регулатори, чрез функционирането на социално признати институции и организации.
Контролът упражняван от държавата е легален дотолкова, доколкото е легална самата политическа власт. Но докато за властта винаги е нужно да доказва своята обществена необходимост и значимост, да търси санкцията на закона, същото не се налага по отношение на социалния контрол. Обществото винаги упражнява социалния контрол дотолкова, доколкото е управлявай о. В противен случай властта не може да бъде нищо друго освен безусловно насилие.
Посочените до тук белези на социалния контрол засягат неговите белези в най- мащабните, публични отношения. Същата характеристика може да бъде разкрита и в бизнес организациите, където контрола е разгледан като функция , на управлението. Функционирането на всяка организация изисква ръководителят да има формални пълномощия. Но ръководителят се нуждае и от власт, тъй като е зависим от хора, които са му подчинени, и други, които не са му подчинени. Управлението на всяка организация предполага освен формални пълномощия, ръководителят да разполага и с власт, която да гарантира неговия статус.
Ако ръководителят не разполага с достатъчно власт, за да влияе на тези, от които зависи качеството на неговата дейност, той няма да притежава онзи капацитет, който му е необходим за постигане на цели чрез други хора. Властта, особено когато се прилага с необходимата мярка, представлява необходимо условие за успешната дейност на организацията. Ето защо може да се приеме, че без власт няма организация и няма ред.
1.1.3. Психологически подход при определянето на контрола
Анализът на контрола изисква точна оценка на взаимодействието с човешкия фактор. Без нея въвеждането на ефективно управление и функционираща контролна система е невъзможно. Това налага анализ на поведенческия подход в управленския контрол, като се отдели особено внимание върху мотивацията или по-точно върху съществуващите теории за мотивация.
За да осъществява управлението на организацията, ръководителят, в качеството си на притежател на властта, трябва да има възможност да държи под свой контрол нещата, които са значими за изпълнителя. Подчиненият става зависим от притежаващия власт, който може да го заставя да действа в съответствие с конкретни изисквания. Хората са зависими, защото непрекъснато задоволяват някакви потребности. Точно те определят и природата на човешкото поведение.
A. X. Маслоу възприема всеки индивид като желаещо същество - то винаги изпитва желания и винаги желае повече. В основата на мотивация първични са вътрешните ни потребности, вътрешните предразположения, които обуславят индивидуалните характеристики на всяко човешко поведение. Активирането на този процес започва със съзнателното или несъзнателното идентифициране на незадоволена потребност, след което настъпва динамично поведение чрез доброволни и целенасочени действия за задоволяване на тази потребност. Мотивацията се схваща като цикличен процес, където всеки неактуален мотив автоматично се сменя с нов, всяка задоволена потребност автоматично идентифицира следващата незадоволена, но намираща се па по-висше ниво.
Всеки отделен акт на управленско въздействие върху мотивацията предполага и обратна връзка. Тя е взаимополезна и за двете страни в процеса на мотивация: мениджърът получава информация за ефекта от вложената енергия, а персоналът - за това, дали е оправдал усилията на мениджъра и дали е постигнал целта на своето мотивирано поведение, за да внесе нужните корекции в работата си. В това поле се разполага и контрола.
Друга теория, която свързва мотивацията на човешкото поведение с контрола, е теорията на X и Y на Макгрегор.
Според теорията „X" мениджърите считат, че:
4 Средният индивид притежава вродено нежелание да работи и отбягва
работата при всяка възможност.
Поради тази си характеристика повечето индивиди трябва да бъдат принуждавани, контролирани, насочвани и/или заплашвани с наказание, за да положат усилия за постигане на организационните цели.
Средният индивид предпочита да бъде насочван, желае да избягва поемането на отговорност, има малки амбиции и желае сигурност преди всичко.
Според теорията „Y", която е противоположна на X, Макгрегор приема, че мениджърите считат, че:
Физическите и умствените усилия по време на работа са така естествени, както това се отнася за играта или почивката. Средният индивид не изпитва вродено нежелание към работата. В зависимост от контролираните условия, работата може да бъде източник на удовлетворение (и доброволно да бъде изпълнявана) или причина за наказания (които ще бъдат избегнати и по възможност).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по теория на финансовия контрол 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.