Адам Смит като основоположник на науката икономикс.


Категория на документа: Икономика


 Икономическата мисъл в Европа се заражда с края на Средновековието. Тя се развива още повече и след края на Ренесанса, благодарение на т.нар. школа на меркантилистите или наричана още търговска школа. Както подсказва и името ѝ, тя се занимава основно с това да даде отговор на въпроса как да се спечели от търговията. Думата "меркантилизъм" произлиза от италианското "mercantile" - търговски.
Меркантилизмът възниква и съществува през XVI и XVIIв. Това са времена когато монарсите в Европа се занимават с две въпроса - как да увеличат властта в собствената си страна и как да стане тяхната държава по-силна във външната си политика. Америка вече е открита, търговията с Новия свят става основна за всички страни, а златото е все по-важно. Основните идеи на меркантилистите са няколко: размерът на богатството се определя от количеството на благородните метали (т.нар. "булионизъм)"; целта е държавата да получи повече от тези цветни метали - това става чрез външната търговия; трябва да се изнасят колкото се може повече стоки и колкото може по-малко злато и сребро.

Меркантилизмът започва своето развитие през XVIв. Това е свързано най-вече с появата на централизирани монархии и съперничеството помежду им и по-второстепенни, икономически причини - първоначалното натрупване на капитала и притока на ресурси от новите колонии. Освен това меркантилизмът е доктрина, която се противопоставя на съществуващите учения, които са повлияни от църковните догми (т.нар. "школа от Саламанка").

Най-характерната черта за него е, че меркантилистите са практици, при това такива, които целят да съветват краля или друга набираща мощ централна, монополна власт. Например компаниите, които търгуват с колониите. Теорията на меркантилистите е теория за това как кралят да печели повече пари, за да е по-силна властта му и за да се противопостави на другите крале. За това и меркантилизмът в своя разцвет е най-силен във Франция.

Всъщност подобни идеи се появяват първо в Италия. Италианските държавици имат най-голяма история на търговията с Азия. Гаспаро Скаруфи /1519-1584/ предлага да се свика конференция още през 1582 г., за да се обсъдят въпросите за организацията на паричното обръщение, в международен мащаб. Предлага да се признаят за парични метали и златото и среброто, като се приравнят така: 1 към 12 в полза на златото. Тук виждаме защо меркантилизмът е наричан още "монетаризъм" (да не се бърка с този на Фридман) и "булионизъм".

Далеч по-важен италиански представител на меркантилизма е Антонио Сера. Сера е изключително типичен представител на тази школа. Той работи за краля на Неапол, като основата му задача е да го съветва как да се справи с паричния баланс и да получи повече злато. Основен проблем по това време в Неаополитанското кралство е недостига на монети. Сера анализира платежният баланс и е един от първите автори, които го правят. Неговото произведение се казва "Кратък трактат за причините, които могат да доведат до изобилие на злато в страна, която няма рудници". Това е достатъчно да се покажат неговите идеи. Сера не е учен в истинският смисъл на думата, той просто се занимава с практически съвети "какво да се прави" и разчита на здравия разум. Въпросите, които Сера и неговите съвременници разглеждат са какви административни решения да се потърсят и как да се увеличат парите и съкровищата, а не производството и потреблението. Тези въпроси всъщност са напълно актуални и днес. Просто съвременните общества имат и други цели, освен това държавата им да е силна, те искат и цялото общество, всички хора да живеят възможно най-богато и разточително. Такива цели не са имали нито меркантилистите, нито техните господари кралете.

Именно времето, в което работи този италианец, началото на XVIIв. е преходът към "класическия" меркантилизъм. Тук системата на паричния баланс вече отива на по-заден план. Вместо само да се ограничава вноса по-късните меркантилисти препоръчват повече да се засили местното манифактурно производство. Т.е. меркантилистите започват да се занимават не само с обръщението, а и с производството. Късните меркантилисти признават частната собственост и свободата на индивидите.
Класическият меркантилизъм е особено добре представен в Англия и Франция, двете водещи страни в Европа и света.

Англия има и свои представители на ранния меркантлизъм. Това е Уилям Стафорд/1554-1612/. Той, подобно на други меркантилисти, е аристократ и близък до управляващата династия. Стафорд защитава и се интересува основно от търговията като източник на пари.

След него работят Томас Мън /1571-1641/ и Уилям Пети /1623-1687/. Мън работи за източноиндийската компания. Той е практик, който цял живот се занимава с външната търговия.

Пети е интересен с това, че е защитник на трудовия възглед за стойността, който срещаме и при Смит. Вероятно дори Пети е първият, който се занимава с такъв въпрос - защо стоките струват толкова, а не нещо друго. Освен това той в много отношения надскача останалите меркантилисти - не пропуска да отбележи ползите от свободната търговия. Пети се занимава с история и статистика. Той се занимава и с други въпроси, които днес считаме за чисто икономически: занимава се с фиска на държавата; теория на парите и скоростта на обръщение; лихвите; въпросът за пълната заетост; разделението на труда. При това Пети е защитник и на свободната търговия.
Има и още един забележителен английски меркантилист, често подценяван днес. Това е Джеймс Стюарт /1712-1781/ - "рационалния изразител на меркантилизма". Аристократ, привърженик на смъкнатите от власт Стюарди го прави особено популярен.

Той се застъпва за меркантилизма в условията, когато вече е формулирана трудовата теория за стойността! В 1767 г. той издава "ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА ПРИНЦИПИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ" - в което /самобитно/ "пръв обобщава в система икономическите знания на меркантилистите" и дори набелязва процеса на отделяне на абстрактните категории на политическата икономия от тяхното веществено съдържание... Това е закъснял теоретик на меркантилизма, но и негов блестящ систематизатор, който вече търси опора в производството.
Най-голямата му заслуга: различава специфично обществения характер на труда въплътен в разменна стойност и реалния труд, създаващ потребителната стойност!".
Има ясна представа, че "положителната печалба" идва не от обръщението /продажба над стойността/, а от производството..., въпреки че е непоследователен и стига до идеята, че богатството на отделните капиталисти нараства в резултат на т.нар. "относителна печалба" т.е. разликата между стойността и цената...
Във Франция школата на меркантилизма може би получава най-голямото си признание. Първият теоретик в тази страна, който получава признание е Антоан дьо Монкретиен. /1575-1622/. Популярността му се доказва от факта, че пръв използва термина "политическа икономия". Така наричат науката икономика или икономикс до началото на миналия век. Всъщност някои страни дори и до днес използват това наименование.

Той е типичния меркантилист, който се грижи за държавния баланс, златото и парите. Но освен това отбелязва например и че вноса на храни са пагубни за френските земеделци.

Връх меркантилизмът достига при Жан-Батист Колбер /1619-1683/. Той е министър на финансите (и дефакто министър-прецедател) на Франция до смъртта си. Той се бори за това да наложи данъци и върху духовенството и аристокрация. Открива много държавни манифактури в много различни производства. Защитава изобретенията. "Внася" чужденци и чуждо ноу-хау, като забранява на френските работници да напускат страната. Въвежда закони относно качеството на стоките.
Най-голямото му постижение обаче е свързано с борбата срещу корупцията и привилегиите. Това увеличава изключително много данъчните постъпления в хазната на Франция и позволява грандиозните проекти на Луи XIV, господарят на Колбер. Доказателство за успеха на неговата политика е положението на Франция в края на XVIIв. Франция увеличава териториите си в Европа, тя има най-големият флот в света и владее много повече колонии в Северна Америка от Англия. Френски войници дори се бият на английска земя в Ирландия.

Друг особено важен и представителен френски меркантилист е Пиер льо Пезан дьо Боагилбер /1646-1714/. Той е аристократ с голямо имение. Боагилбер е противник на догмите, които са се наложили през тези векове. Той смята, че богатството на една страна се състои не в злато и среброто, а в стоките, които народът произвежда и консумира. Т.е. целта се измества. Не е важно колко могъща ще е държавата, а колко охолно живее народът. От там и акцентът се променя. Не е важна толкова търговията, колкото производството. Той атакува същестуващата данъчна система - високите данъци пречат на производството и от там намаляват благосъстоянието на цялата нация.

По негово време работят и други, които се борят с ортодоксалните меркантилисти. Това са Джон Лоу и Ришар Кантийон.

Идеите им остават непопулярни до Седемгодишната война /1754-1763/. Франция, в съюз с Австрия и Русия, са на прага да разгромят Прусия. Но последната се възстановява с английски пари, за да победи категорично своите врагове. Така Франция губи всичките си американски колонии и е изгонена Индия, която до тогава е под много голямо френско влияние. Британски войници почни не участват в тази война, но техните пари са достатъчни, за да я спечелят. Тази война решава съдбата на света. Заради нея днес в САЩ и Индия се говори английски, а не френски.
Кризата във Франция продължава с няколко лоши реколти и лошо управление на закостенелите френски власти. Така друга френска школа се налага като господстваща, макар и за кратко - физиократите.

Първи сред тях са Франсоа Кене /1694 - 1774/ и министърът до 1759г. дьо Гурне /1712-1759/. Всъщност думата "икономист" се използвала с това значение, с което днес употребяваме "физократ" - последовател на Кене. Видни физиократи са още Виктор Миробо, Венсоан де Рурне, Мерине де Лиривиер, Пиер Дю Пон Дьо Немур и др.
Особено популярен става министърът на Луи XV Ан Робер Жак Тюрго /1727-1821/. Известността на физиократите сред народа се крие не само в успеха на тяхната политика, но и в самите им идеи. Те са противници всичко меркантилистко. От тях тръгва фразата " laissez faire, laissez passer", т.е. те отричат държавната намеса в икономиката, смятат, че народното благоденствие ще създаде силна държава, не обратното. Отричат съвсем и търговията - за физиократите е важно само производството, при това земеделското производство. Тук лесно можем да забележим влиянието на Боагилбер. Тази идея на Кене пряко корелира с неговата концепция за обръщението на обществения капитал, който трябва да е в постоянно движение чрез производството, разпределението, размяната и потреблението на съвкупния обществен продукт.

В съответствие с тази представа бива изведено понятието "естествен порядък", според което съществуват регулатори в икономическия механизъм, които контролират свободната конкуренция и ценообразуването. Това понятие, според някои анализатори, илюстрира буржоазното общество (1, 37). Така според този "порядък" законите на държавата трябва да са хармонизирани с естествените закони, защото икономическото функциониране е подчинено на тях и действието им е веднъж зададено, подобни на физичните закони в природата.Той разглежда хората в активна позиция на творци, но под влиянието на икономическите зависимости и действието на "естествения ред" .

От тази гледна точка сравнението на общественото положение с жив организъм изглежда съвсем естествено. Такова именно разглеждане прави Кене като преписва две състояния на икономическия организъм: здраво и болно, при които трябва да се провежда различна политика. По своята същност това е сравнение, което по аналогия може да се отнесе към явленията, които по-късните теоретици наричат стопански цикли . В здравото си състояние обществото се намира в състояние на естествено равновесие.

Кене въвежда понятието "чист продукт", което е в основата на икономическата система, разработена и представена е неговите научни трудове. Френският учен разкрива и анализира принадената стойност само в селското стопанство, където тя е природно дадена. Бащата на физиократизма отъждествява "чистия продукт" с нетния доход на обществото като допуска, че това е възможно само в едрото земеделие, където благодарение на частната собственост на производителите върху продукцията и наемния труд, който използват, се получава излишък след приспадането на всички разходи. Това е по своя характер принаден продукт и в зависимост от неговото количество се определят печалбите на хората.

По този начин Франсоа Кене разделя обществото на три класи: производителна, която "възстановява чрез обработване на територия, прави разходи за земеделски работи и плаща всяка година данък десятък на собствениците"; класата на собствениците, която по своята същност е разпределителна класа, като тя получава данъкa, а третата класа е непроизводителна т.е безплодна класа като към нея спадат всички,заети извън селското стопанство. Той пледира за създаване на едри земеделски стопанства, защото разходът за производство на единица стока е най-нисък. Кане признава за производителен единствено капитала, вложен в селското стопанство, като към трудовия капитал има отрицателно отношение.

Той разграничава два вида капитал: първоначални аванси на производството или тази част от производствения капитал, който участва в производствения процес и пренася своята стойност на части върху стойността на готовия продукт (машини, сгради, съоръжения или днешния "основен капитал") и ежегодни аванси на производството - тази част от произвоздтствения капитал, която участва в производствения процес и пренася своята стойност изцяло върху стойността на готовия продукт или това, което днес наричаме оборотен капитал ( семена, посиви, торене ). Първият вид, според автора се износва ( 2, 150 ) т.е той има определена армотизационна стойност.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Адам Смит като основоположник на науката икономикс. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.